Овидий
Метаморфози (80)

Низ и Сцила

Луцифер вече пропъжда нощта и въвежда отново

ведрото утро. Затихва пак Евър, надигат се влажни

облаци. Кротък, Южнякът понася обратно по пътя

бойната рат на Еак и Цефал. И достигат щастливо

в много по-кратък срок те до желания пристан. Но Минос

в тези дни опустошава брега на лелегското племе

и си военната сила премерва над град Алкатоя,

който владееше Низ. По средата на своето теме

сред сивотата почтена той имаше бляскава къдра,

истински пурпур, тя беше залогът за власт и господство.

Шести път вече Луната изгряла издига рогове,

но се менеше все още военното щастие. Дълго

с мах колеблив на крилата Виктория сменя страните.

Бе към стените кънтящи придадена царската кула.

Някога, казват, под нея летойският бог си оставил

златната лира и още живеел звънът й в стената.

Често се качваше там дъщерята на Низ да извиква

с хвърлено камъче ситно звъна на скалата еклива

още когато бе мир. Във войната обичаше Сцила

да наблюдава оттам боевете на страшния Маворс

и от развоя на боя научила бе на князете

и имена, и лица, и доспехи, коне и кидонски

стрелници. Знаеше първо сина на Европа, водача,

повече даже от нужно. По нейното мнение Минос

беше пленителен в шлема, когато му шлемът качулест

скрива с перата главата, когато си дигнеше щита,

кой го блестеше от мед, бе прекрасен в ръцете му щитът,

колчем ръцете извие и гъвкото копие дигне,

хвали похвата му тя и с похвата му силата хвали,

или опъне широкия лък и постави на него тръстичка —

тя се кълне, че така Аполон със стрелите изстъпва,

снеме ли шлема си той от главата, лице ли оголи

и върху снежния кон, с покривалото шарено блеснал,

седне на пурпурен чул и насочи бегача разпенен,

вече загубва ума дъщерята на Низ, не владее

себе си вече, нарича щастливо туй копие, дето

стиска в ръката си той, и нарича щастливи юздите.

Порив изпитваше тя — о, да беше това позволено! —

право през вражия строй да насочи моминските стъпки,

порив изпитва да скочи отгоре в гнозийския лагер

или вратите от мед да разтвори пред своя враг, или

друго, каквото й Минос поиска. И както седеше

с поглед към белия шатър на царя диктейски, възкликна:

„Радост ли, мъка ли аз от печалната битка изпитвам,

още не зная! Скърбя, че е враг на любящата Минос,

но без войната нима бих узнала, че той съществува!

С мене заложница той би могъл да привърши войната

и за залог за мира, и за спътница мене да вземе.

Ако, царю най-прекрасен, която е тебе родила,

е като тебе, тя с право у бог е любов разгорила!

Триж бих била аз щастлива, да можех по въздух крилата

да прелетя и да кацна сред стана на царя гнозийски,

своята жар да разкрия, да питам какво би поискал

той за прикя — но дано крепостта на града да не иска.

По-скоро нека пропадне желаното ложе, отколко

да го получа с измяна, макар че е често изгодно

от милостив победител да бъдат надвити мнозина.

Сигурно води пък бран справедлива: убили сина му.

Прави го правото силен, с оръжие правото търси.

Вярвам, ще паднем. Тогава какво за града ни остава?

Но пък защо да разтвори вратите на нашата крепост

не любовта ни, а Марс? По-добре без забава, убийства,

без да пролее кръвта си, победата той да спечели.

Няма и аз да треперя, че може безумец в гърдите,

Миносе, да те рани. Кой е толкова жестокосърден,

да запокити нарочно суровото копие в тебе?

Ето, решена съм твърдо на него ведно с мен за зестра

нашия град да додам и така да завърша войната.

Ала желание само не стига! На входа бди стража,

ключа на портата татко държи. Аз от него единствен

клета боя се. Единствен на пътя ми той се изпречва.

Сирота чрез боговете да бях! Но за себе си всеки

сам си е бог. Малодушни молби отразява Фортуна.

Друга жена, от подобна страст възпламенена, отдавна

щеше спокойно да махне преградите пред любовта си.

Но пък защо да е друга по-храбра? През меч и през огън

бих се решила да мина. Но огънят нужен не ми е,

нито и мечът, косата на моя баща ми е нужна.

Тя е за мене по-скъпа от злато. Тоз пурпурен кичур

те ме направи щастлива и властна над своята воля.“

Докато тъй си говори, настъпи нощта — подхранвачка

на страст любовна, и с мрака укрепваше нейната смелост.

Първият отдих настъпи, душите, от дневните грижи

морни, потънаха в дрямка. В покоя на татко си влиза

тя крадешком и — о, дело позорно! — лишава баща си

от съдбоносния кичур. Безчестната плячка отнела,

бързо отнася трофея, навън от вратата изскача,

през враговете тя стига — заслугата вдъхва куража! —

до властелина и него, учуден, така заговаря:

„Обич ми делото вдъхна. На Низа съм царската щерка,

Сцила съм аз и предавам ти моите дом и родина,

друга награда не искам, освен теб. Залогът за обич —

кичура пурпурен — ето, вземи го и, вярвай ми, с него

аз ти поднасям главата на татко.“ С престъпна десница

тя му поднесе дара. Но подаръка Минос отказа

и поразен от вида на нечутото дело, отвърна:

„О ти, позор на века ни, дано боговете те махнат

от своя свят и дано и земя, и море те отблъснат.

Сигурно няма аз да позволя да докосне тоз изрод

Крит, моя свят, що бе люлка на Юпитер, на младенеца.“

Минос завърши, наложи правдивият властник закони

на победения враг, повели да развържат въжата

и да подкарат гребците в медта обкованите чълни.

След като Сцила видя, че те, спуснати, плават в морето

и че не бе наградена от вожда за злостното дело,

след безполезни молби преминава към неукротим гняв,

лудо, коси разпиляла, простряла ръцете, извиква:

„Що изоставяш жената, която ти помощ донесе,

о, предпочетен пред родна земя, пред баща предпочетен?

Бягаш ти коравосърд, на когото победа поднесох

аз чрез вина и заслуга! Не те ли затрогна дарът ми,

с моята обич отдаден, това, че възложих на тебе

всичките мои мечти? Изоставена, де да отида?

В родния град? Той лежи победен. Да речем, че остана.

Нямам с измяната достъп до него. Пред взора на татко? —

Него поднесох на тебе. В града ни виновника мразят,

примерът плаши съседа, оставам аз осиротяла.

Мога единствено в Крит да потърся подслон и закрила!

Щом и оттам ти безчувствен ме пъдиш и щом ме напускаш,

майка не ти е Европа, а негостолюбната Сирта

или арменска тигрица, Харибда, що шиба Южнякът,

нито от Юпитер бил си роден, ни била прелъстена

майка ти с бичия образ: лъжа е за твоя род митът.

Истински бесен бик бил, непочувствувал страст към юница,

който те раждал. Въздай ми възмездие, татко мой Низе,

вие, стени, що предадох, ликувайте над горестта ми!

Аз я заслужих, признавам, достойна съм за гибелта си,

но да ме някой от тези затрие, които обидих

неблагочестна! Защо, победил чрез вината ми само,

ти я преследваш? Престъпна е тя за баща и родина,

но е заслуга пред тебе. За теб е достойна съпруга

блудната, дето с дървото подмами свирепия бик и

плод безобразен зачена в утроба. Дали ще достигне

моята жалба слуха ти? Или ветрове ще отвеят,

неблагодарнико, както и кораба, празните думи?

Ясно е вече защо Пазифая пред теб предпочете

бика. Ти още по-груб и безчувствен си бил и от него.

Клетата аз! Той нарежда да бързат. Шуми под греблата

в пяна морето. Пред взора му чезнем и аз, и брегът ми.

Що ще постигнеш? Напразно заслугата ти ми забравяш —

въпреки теб ще те следвам, прегърнала вития кораб,

ще полетя през морето.“ Изрече и скочи в вълните.

Стигна до кораба тя — любовта я направи безстрашна,

и на гнозийския кил прилепи се ненавистен спътник.

Щом я съгледа бащата — във въздуха вече висеше,

беше на морски орел червеникав току-що превърнат, —

спусна се той да разкъса с извития клюн дъщеря си.

Корабът тя изостави в уплаха. Когато да падне,

лекият лъх я подхвана, талазите да не докосва,

пяната ръсва пера — преобърната в птица, зове се

цирис и името тя от косата подрязана носи.