Овидий
Метаморфози (78)

Цефал и Прокрида

След като с тези и други беседи запълнили бяха

дългия ден, посветиха на пиршество здрачевината,

а на покоя нощта. При лъчите на златното слънце

(още сковаваше Евър обратния ход на платната)

ей на Палант синовете спохождат Цефал, като по-стар,

и със Цефал на Палант синовете отиват при царя.

Още владетелят беше обзет от дълбоката дрямка

и затова върху прага ги Фок, Еакидът, посрещна,

че Теламон ведно с брат си набираха рат за войната.

Води в разкошната зала във вътрешността на палата

Фок кекропийските внуци и заедно с тях сам присяда.

Копие той забелязва в ръката на внука Еолов

от непознато дърво и накрая с острило от злато.

След като по-напред Фок за това-онова поговори,

каза: „Увличам се аз, като страстен ловец, по гората,

но от кои лесове си отсякъл дървото, което

стискаш в ръка, се запитвам отдавна. Да беше от ясен,

трябваше то да жълтее. А дрянът би чепове имал.

Колкото него красиво метателно копие още

аз не съм виждал с очите, макар че не зная отде е.“

И отговори един от актейските братя: „Красив е,

вярно, видът му, но има то по-удивителни свойства.

Винаги стига целта си, след хвърлей не го направлява

случаят и при стрелеца самичко се кърваво връща.“

Всичко поисква сега да узнае младежът Нереев:

как и защо, от кого е дарена безценната рядкост.

Онзи разказва каквото свенът позволява и друго,

но премълчава какво тя му струва. Потиснат от болка,

че е загубил жена си, със сълзи в очите тъй почва:

„Този доспех, на богиня потомко, ме кара да плача —

кой би повярвал? — сега и задълго, додето съдбата

моя живот продължава. Със скъпата моя съпруга

той ме погуби. Дано да не бях получавал такъв дар!

Беше Прокрида сестра на онази Орития, дето

бе похитена — навярно си чувал ти нейното име.

Двете по хубост и нрав да сравниш, за похитата беше

тя по-достойната. С мен Ерехтей съчета я, баща й,

с мен любовта съчета я. Щастлив аз се смятах, щастлив бях.

Щях да съм още сега, но не го боговете желали.

Още на втория месец след брачния обред, когато

мятах ловджийските мрежи за сури елени рогати,

утром, прогонила мрака, шафраненобагра Аврора

чак от върха на Химет, зеленеещ се вечно, ме вижда

и похищава насила. За моите искрени думи

нека не ми се тя сърди! С лицето си розово дивна,

властва над междините на зрака и на мрачевата,

храни се само с нектарни води. Но обичах Прокрида,

носех Прокрида в сърцето, Прокрида ми бе на устата,

все за обета свещен и за първата връзка говорех,

за любовта и правата на ложе, което оставих.

Не изтърпя, разгневи се богинята: «Неблагодарник,

стига въздиша, задръж си Прокрида! Но бъдното зная —

ще се разкайваш за брака.» И гневно ме прати при нея.

Пътем за къщи обмислям какво ми богинята каза

и ме обхваща страхът, да не е нарушила Прокрида

брачния дълг и закони. При нейната младост и прелест

беше това допустимо, при нрава й — недопустимо.

Но бях далече, но тази, отдето се връщах, бе пример

на провинена, но ние, щом любим, от всичко боим се.

И тъй реших с дарове — от които по-късно пострадах —

да проверя верността й. Страхът ми подклажда Аврора.

Тя ми променя лицето (това аз, изглежда, усетих).

Вмъквам се неузнаваем в Атина, града на Палада,

влизам в дома си. Там улики не забелязвам. Долавям

знак целомъдрен — страха за похитата на господаря.

С хиляди хитрости аз се добирам до Ерехтида.

Смаях се, щом я видях, и забравих почти да поставям

на изпития верността й, насмалко щях да си призная

всичко пред нея и както би следвало, да я целуна.

Тъжна бе тя, но в тъгата не можеше друга да бъде

прелестна колкото нея. В копнение силно гореше

по похитения свой мъж. О Фоке, ти сам преценявай

колко красива бе тази, която скръбта тъй красеше!

Що да разказвам? Та колко ми опита тя отклонява

в невинността си и колко втори: «Едного аз обичам,

за едного, той, където да е, ще си пазя сърцето!»

Кой със здрав разум не би бил доволен от тази проверка

на верността? Недоволен съм аз и към своята мъка

се устремявам — за нощ й предлагам богата награда,

увеличавам дара си, най-после я разколебавам,

и, за беда прелъстител, извиквам: «Любовник лъжлив съм,

аз съм, невернице, твоят съпруг, на греха ти свидетел.»

Тя не отвърна, но само, потънала в срам, занемяла,

от недобрия съпруг из коварния праг се измъкна.

И от омраза към мене, презряла рода на мъжете,

из планината заброди, отдадена там на Диана.

Щом като тя ме напусна, главата ми пламна от огън,

още по-буен. За прошка се молех, признавах, че сбърках

и че и мене самия могли към подобна постъпка

дарите да съблазнят, ако дари такива получа.

След като вече признах, тя, за прежния срам възмездена,

върна се пак и сговорно ми сладки години отдаде.

Сякаш е малък подарък самата тя, дава ми още

същото куче, което й нейната Цинтия дала

някога с думите: «То ще преваря по бягане всички.»

Дава ми заедно с него и копие (ето в дланта си

аз го държа).“