Овидий
Метаморфози (37)

Левкотоя

Неотмъстен не оставя издайника свой Китерея.

Който смути любовта й потайна, с любов неразлична

тя го наказва. Защо ти са, о на Хиперион сине,

хубост сега, багрила, светлината, лъчаща обилно?

Ако и всички земи да изгаряш със свойте огньове,

с огън нов сам ти гориш и наместо да гледаш към всичко,

към Левкотоя ти гледаш, в девойка едничка насочваш

взори, които дължиш на света. По небето на изток

по-рано сутрин възлизаш, по-късно потъваш в морето.

Да съзерцаваш вглъбен, часовете на зимата бавиш,

губиш понякога ум и сърдечната слабост придаваш

на светлината, забулен страшиш духовете човешки.

Не от лика на луната — по-близка е тя до земята,

блясъкът твой избледнява — цвета любовта ти променя.

Нея обичаш една. Не държи те Климена, ни Родос,

нито прекрасната майка на ейската нимфа Цирцея,

Клития също, която, отблъсната, още бленува

твоя прегръдка и носи в сърцето си тежката рана.

Много жени ти забрави зарад Левкотоя, родена

от Евринома, която бе първа по хубост в страната

на благовонните храсти. Но щом дъщерята порасна,

своята майка засенчва, тъй както тя всички засенчва.

Над градове ахеменски царуваше татко й Орхам —

седма издънка от Бел прародителя той се пресмята.

Под хесперийско небе са на Слънцето конските паши,

хранят с амброзия те, не с трева. Подир дневната служба

морния впряг освежават, за новия труд го подсилват.

Там доде четириногите хрупат храната небесна,

иде нощта. Божеството се вмъква в любимата спалня

в образа на Евринома, на майката, и забелязва

как Левкотоя с вретено в ръка под светлика на лампа

тънките нишки източва сред дванайсетте си робини.

След като майчински богът целува любимата щерка:

„Тайна вест — той обявява, — девойчета, нося, излезте

и оставете ме скритом на щерка си дума да кажа.“

Всички излизат и щом не остава в покоя свидетел,

„Аз съм — й рече — тоз, който отмервам годишното време,

аз — който всичко съзирам, чрез който земята съзира

всичко — окото световно. Харесваш ми, вярвай!“ Тя

тръпне

и от боязън из пръсти изпуска вретено и хурка.

Боязънта я краси и той, без да се повече бави,

връща си прежния образ и обикновения блясък.

А пък момата, макар от внезапната гледка в уплаха,

в блясъка на божеството без повече поплак понесе.