Овидий
Метаморфози (96)

Рогът на изобилието

Пита героят нептунов защо божеството въздъхва,

що му е скършен рогът, на което отвръща потокът

на Калидон, увенчал си безредните власи с тръстика:

„Тъжна е твоята просба. Та кой победен ще поиска

да си припомня за боя? Но нека поредом разкажа:

По-славна беше борбата, по-малък срамът ми, че паднах —

немалко аз се теша, че съм имал такъв победител.

Името на Деянира е стигнало сигурно вече

твоя слух. Някога беше тя първа по хубост девойка,

беше завидна надежда на многото влюбени в нея.

Заедно с тях у дома на желания тъст аз отидох

и му предложих: «За зет ме вземи, на Партаона сине!»

Същото рече Алкид. Пред нас двама отстъпиха всички.

Юпитер той им обрича за свекър, честта си от трудни

подвизи, още каквото изстрадал по мащина воля.

Аз пък: «Позорно е бог да отстъпва на смъртен —

възкликнах

(още не беше той бог). — Тук стои пред теб цар на вълните,

дето през твоето царство текат в лъкатушна гонитба.

Зет ще ти бъде не кой да е гост от чужбински предели —

аз съм тъдявашен жител, съставка от твоята област.

Но да не би да вреди, че не съм от царица Юнона

ден и нощ гонен и мъки натрапни за казън не зная?

Перчиш се, сине Алкменин, че бил си на Юпитер чадо,

но ако мним твой родител не е, той е прелюбодеец.

Дириш баща от позора на своята майка. Избирай:

или е Юпитер мним твой баща, или в срам си заченат.»

Докато аз му говорех, ме гледаше, веждите смръщил,

с мъка успяваше той да сдържи яростта си кипяща,

но ми това възрази: «Не с езика, с юмрука си служа.

Нека те в боя надвия, пък ти ме надвивай с речта си!»

Хвърли се освирепял. Да отстъпя след смелите думи

беше ми срамно. Отхвърлих от рамо зелената дреха,

плещи изнесох широко напред за защита, изпружих

свити пестници пред гръд и застанах готов за борбата.

С шепа загреба той пясък и с пясъка той ме посипа,

но на свой ред пожълтя и самият от жълтия пясък.

Ту за врата ме лови, ту лови за бедрата лъщящи

или ме дебне, но гледа от всички страни да връхлита.

Той без успех ме напада, аз от тежестта си удържам,

както скала, о която се бият с могъществен бобот

в пристъп вълните: стои си тя, от тежестта защитена.

Малко се дръпваме двама, отново се хвърляме в боя

и се държим на земята, решени сме да не отстъпим.

Крак о крак двама опряхме, аз цялата гръд си накланям,

пръсти о пръсти притискам и чело о чело облягам.

Гледал съм, тъй се нападат един други яките бици,

всеки за себе си иска наградата — първата крава

в цялата паша. Стадата ги гледат и недоумяват

кой, победил, ще получи господство над тази държава.

Триж се опита Алкид да отхвърли гръдта ми опряна,

но все напразно. Едва на четвъртия път той отблъсна

моя напор и когато успя да си дръпне ръцете,

с мощен юмрук ме халоса — самата си истина казвам —

и повали ме, и просна теглото си той на гърба ми.

Ако ми вярваш — не търся аз слава сега чрез лъжливи

думи, — помислил си бях, че връз мен планина се стоваря.

С мъка измъкнах ръце, от които шуртеше потта ми,

с мъка си освободих от гърдите коравата примка.

Дишам едва, той напира, не дава ми да се съвзема

и за врата ме залавя. Тогава едва колената

аз о земята притиснах, в устата си пясък налапах.

По-слаб от него по сила, прибягвам до моята дарба

и преобърнат на дълга змия, от мъжа се изплъзвам.

След като на колелета аз тяло извих по земята

и като диво засъсках, разцепен език заразклатих,

на хитрината ми с насмех отвърна героят тиринтски:

«Да укротявам змиища е моето люлчино дело,

ако и други змии да си ти, Ахелой, побеждавал.

Все пак каква част, един змей, си ти от Лернейската

хидра?

Тя се плодеше от рани. Не можеше да й отрежеш

нито една от стоте й глави — ще те казън последва,

с двойния прираст веднага ще стане по-силен вратът й.

Този звяр с клони — змии, подир сеч подновявани с двойни,

и след щетите растящ, укротих и плених, укротил го.

Що ще излезе от тебе, превърнат на дракон привиден,

който във временен образ тук чуждо оръжие дрънкаш?»

Каза и сякаш с окови ми шията най-горе стегна

с пръсти. Спрях в гърлото дъх — като с клещи сподавено

беше,

с мъка успях да изтръгна от пръстите своята шия.

И след това, като паднах, остана ми третият образ —

образ на див бик, и аз продължих като бик да се боря.

Но той от лява страна ми притиска подбрадника с длани.

Да се измъкна опитвам, а той ме сподиря, в земята

вбива рогата ми твърди и цял ме на пясъка просва.

Само това ли? Прекършва ми якия рог, задържал го

с немилостива десница, и челото той загрозява.

Но с плодове и с ухайни цветя го наядите пълнят

и освещават, в Рога на обилие той се превръща.“

Свърши потокът и нимфа, препасана както Диана —

беше от нейната свита, — с коси на вълни по плещите,

влиза и в същия рог благодатен със себе си носи

цялата есен — плода и насладата в края на пира.

Ето зори и при първия лъч, озарил върховете,

тръгват младежите вече, не чакат реките да стихнат

и потекат по корита спокойно, напълно водите

пак да улегнат. И скрива дълбоко във водовъртежа

грубо лице Ахелой и главата обезобразена.