Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Ифис

Може би щеше мълвата за чудото да овладее

критските сто племена, ала Крит бе наскоро свидетел

на преживелица местна — превърна си образа Ифис.

В окрайнината на Фестос, съседен на царството Кносос,

нявга живееше Лигдус. Не беше по име известен,

бе от незнатно коляно. Богатството негово беше

не по-добро от рода му, но беше в живота и нрава

безукоризнен и честен. Той своята трудна съпруга

с тези слова посъветва, кога предстоеше да ражда:

„Двойна е моята воля: по-леко да дойде детето

и младенец да родиш, че обратният род ще ни тегне —

аз съм бедняк по съдба. Ако бъде — да пази небето —

нашата рожба момиче, противно на своята воля

ще заповядам да бъде (о, бащина милост!) убита.“

Рече съпругът така и обляха си в сълзи лицата,

който повелята дава, която повелята слуша.

Все пак неспирно обсипва с безплодни молби Телетуз

своя съпруг, да не й той надеждата ограничава,

но е решителен Лигдус. Едва тя успяваше вече

тялото да си влече, натежало от зрялото бреме,

и посред нощ насъне на Инах дъщерята застана

(или така й се стори) направо пред нейното ложе

в своята свита, с рогата си луноподобни на чело

и с класовете, които жълтееха с грейнало злато —

нейната царска украса. Там бяха лаячът Анубис

и разнобагрият Апис, там бяха светата Бубастис

и мълчаливият бог, въдворяващ мълчание с пръста.

Има и систри, присъства Озирис — бог, винаги дирен,

и чуждоземният дракон, с упойна отрова набъкан.

Сякаш от сън се отърсва и сякаш наяве я вижда,

тъй й богинята дума: „От моите ти, Телетузо,

тежката грижа махни и нехай за речта на мъжа си.

Без двоумене, когато ти бремето махне Луцина,

що да е то, поеми го. Богиня съм помощна, помощ

молена нося. Не ще се разкайваш, че ти си почела

неблагодарна богиня.“ След този съвет си излезе.

Радостна критката става от ложето и към звездите

дига молебно невинни ръце, да се сбъдне сънят й.

Болката скоро нарасна, на бял свят плодът се показа

и се роди дъщеря, без да знае бащата. Обажда

майката, че е момче, и на чужда кърма я предава.

В тайната бе посветена единствена нейната дойка.

Свършва оброка бащата, по дядо детето нарича —

дядото казваха Ифис. Зарадва се майката силно

на двоезначното име, че никога няма да лъже.

Благочестива, лъжата остана от всеки взор скрита.

Беше с момчешка носия — с момче и с момиче детето

прилика има в лицето, прекрасно то беше за двете.

Вече навърши ти, Ифис, тринайста година, когато

за златокосата Янта те твоят родител сгодява.

Тя, дъщеря на Телест, на диктееца, беше призната

най-надарена със хубост от всички девойки на Фестос.

Бе възрастта, хубостта им еднаква, те първа наука —

на младостта им основа — от същи учители взеха

и любовта тъй докосна сърцата невинни на двама —

рана еднаква отвори, но несъща мисъл пробуди.

Янта очаква деня на обетния факел сватбарски,

вярва, че неин мъж ще стане, когото за мъж си представя,

Ифис обича, когото не се уповава да има,

тъй се разгаря страстта и гори за момиче момиче.

Сълзите сдържа едва. И си мисли: „Как всичко ще

свърши —

храня любовен копнеж, неизпитван от никого още,

тъй причудлив! Боговете, щом искали да ме запазят,

трябвало да ме щадят, ако трябвало да ме погубват,

да ми дадяха поне орисия по нрав и природа!

Нито кобила кобила, ни кравата крава сподиря —

гони овцете овенът, сърната преследва елена.

Птиците тъй се сешават и тъй между всички животни

никоя самка по самка от страст не била е копняла.

Що съм дошла на света? Извратености всякакви ражда

остров Крит. Ей дъщерята на Сола по бика възпламна,

но по самеца тя самка. А по-луда моята страст е,

нека сама си призная! Могла на любовна наслада

да се надява, и пак с хитрина и под образ на крава

с бика се тя съчета, прелъстителя тъй прелъсти тя.

Да се от всички предели стечеше тук всичката ловкост,

да прилетеше с крилете си, с восък слепени, сам Дедал,

щеше ли той да помогне? Момиче, момче да ме стори

чрез чудновато изкуство? Теб би ли те, Янто, превърнал?

Що не си, Ифис, сърцето калиш и не се овладееш?

Огънят глупав безсилен махни, изтръгни от ума си!

Виж се каква си родена, не можеш се самоизмами.

По допустимото тичай, люби, както любят жените!

Пали надежда страстта, от надежда страстта се подклажда,

нея родът ни отне. От прегръдката теб не възпира

ни зоркостта на съпруг предпазлив, нито бдителна стража,

ни строг баща, на копнежа ти твоята мила откликва.

Ала не ще да я имаш. Каквото да стане, щастливец

няма да бъдеш дори с помощта на небесни и хора.

Все още никоя моя мечта не бе осуетена

и боговете, каквото можаха, ми дадоха лесно,

с моята воля е татко, самата тя, бъдният свекър,

но против мен се опълчва природата, много

по-мощна,

тя ми единствена пречи. Желаният ден ето иде,

близък е факелът сватбен. И вече ще имам аз Янта,

без да се слеем в едно — ще жадуваме насред вълните.

Що приближаваш, о брачна Юноно, и ти, Хименее,

за празненството? Тук две годеници сме, липсва

женихът.“

И тя потиска гласа. Не по-слабо девойката друга

в огън изгаря, зове тя да дойдеш по-скоро, Химене.

А Телетуза се плаши от туй, що онази бленува,

срокове често отлага и с болести, сънища, личби

често се тя извинява. Но всички възможни измами

вече изчерпа. И бракът отлаган сега предстоеше,

беше единствен ден само останал. И тя от главата

на дъщерята, от свойта повезките — скъпия накит,

смъква, коси разпиляла, обхваща с ръцете олтара

с повик: „Изидо, която в поля мареотски живееш

и в Паретоний, във Фарос и в Нил, в седемте му

рогове,

о, помогни ни, те моля, от нашия страх избави ни!

Тебе, богиньо, веднъж аз съгледах и тези украси…

всичко — звънтящите систри, и факли, и твоята свита,

аз възприех и в сърцето повелята аз ти закътах.

Че дъщеря ми е жива, че всякаква гибел избягнах,

то е подарък от твоя съвет. Съжали се над двете

и ни съдействувай с помощ.“ Последваха думите

сълзи.

Сякаш разтресе олтара богинята — тя го разтресе —

и затрепери вратата на храма, и луноподобни

грейнаха светли рогове, издрънна звънтящият систър.

Не съвсем успокоена, но радостна все пак от знака,

майката тръгва от храма. Последва й стъпките Ифис

много по-живо от друг път. От нейния лик

бледнината

чезне, набира тя сили, чертите й видимо стават

по-резки и на косите несресани мярката къса.

Повече огън издава, отколкото дева. Защото

беше жена, а сега си момче! Надарете тук храма,

смело ликувайте вече! Отдават храмовните дари

Надпис оставят за памет със следния стих единичен:

ИФИС МОМИЧЕ ОБРЕЧЕ ДАРА, НО МОМЧЕ ГО

ПРИНЕСЕ.

Следният ден си разтвори просторния свят за лъчите

Ей Хименей и Венера за сватбата идат с Юнона

и съчетава се Ифис младежът със своята Янта.