Овидий
Метаморфози (6)

Девкалион и Пира

Края етейски дели от аонското племе Фокида —

плодна земя, докато бе земя, сега част от морето

и необятен простор от води, придошли ненадейно.

Там планината, на име Парнас, до звездите издига

двойка чела и виши върховете над облаци гордо.

Ето тук Девкалион (бе залято наоколо всичко)

слезе от малката лодка с жена си. Мълвят те молитва

пред божествата планински и пред корикийските нимфи,

и пред Темида, тогава вещала от този оракул.

Нямаше мъж като него добър и на правото предан,

по-благочестна от нея жена не е имало още.

Юпитер, вече видял, че в мочурища тъне земята

и че остава един от безбройните жители земни,

и че остава една от безбройните жителки земни,

двама с невинна душа, боговете почитащи двама,

облачността разпиля, с Аквилона разгони мъглата —

пак за небето земята откри, за земята ефира.

И не изтрая гневът на морето. Тризъбецът слага

морският властник, ширта уталожва, след туй призовава

из дълбините Тритон, божеството лазурно, в плещите

с праснали пурпурни миди, да дъхне в ечащия охлюв,

та да възпре с прозвучалия знак и вълни, и потоци.

Той си избра раковина извита и куха, която

на ширина по спирала от долния край се разтяга.

Щом със дихание тя сред морето веднъж се изпълни,

еква от нея брегът, дето Феб се възкачва и слиза.

След като устни сега, от брадата му росни, до нея

богът опря, зазвуча повеленият знак за отбоя.

Той проеча за вълните от сушата и от морето

и на часа се смириха вълните, които го чуха.

Вече морето е в бряг, коритата си пълнят реките —

всички вълни се нишат, очертават се хълмите вече.

Почвата никне, земята нараства и спада водата.

Ей подир дългия ден дървесата оголват върхари,

дигат се те, но задържа се още в листака им тиня.

Пак се светът възроди. Но когато видя, че е празна

и че печална земята в дълбоко мълчание тъне,

Девкалион просълзен се обръща към своята Пира:

„Сестро, другарко по брак, на земята единствена жено!

С тебе ме свърза родът, по деди потеклото ни общо,

после и брачното ложе, сега и самата опасност —

двама сме целият род на земята, която огряват

ранни и късни зари. Похитило е всичко морето.

Ние и тъй за живота си няма да бъдем спокойни —

облаци още и днес ни навяват в душата боязън.

Но ако беше сама от съдбата без мен пощадена,

как би намерила ти, злополучна, в сърцето си смелост?

Как би понесла страха? От кого би била утешена?

Ако и тебе, повярвай, погълнеше морската бездна,

бих те последвал, съпруго, и мен да погълне морето.

О, да умеех отново с изкуството бащино хора

да сътворявам, да вдъхвам душите на ваяна глина!

Смъртният род е сега оцелял у нас двамата само.

Божеска воля било да останем едничките хора.“

Рече. Заплакаха те и решиха небесната сила

да призоват и съвет чрез оракул свещен да потърсят.

Без да се бавят ни час, до брега на Кефис приближават,

не още с бистри води, но течащ по корито познато.

В него потапят ръце и поръсват глави и одежди

с капки от речна вода, след това се забързват към храма,

който богинята свята държеше — фронтонът бе с тиня

и с водорасли покрит, а без огън олтарът останал.

Пред стъпалата на храма и двамата паднаха ничком,

за да докоснат с устата си трепетни хладния камък.

И се помолиха тъй: „Ако трогва небесните сили

и ако божески гняв справедливата просба отвръща,

блага Темидо, кажи как щетата на нашето племе

да заменим, помогни на земята, която потъна!“

Тя умилена оракул яви: „Отстъпете от храма

и забулете глави, разпашете одеждния пояс,

хвърляйте после зад гръб кост след кост на великата

майка!“

Дълго в почуда стоят. Проговаря от двамата първа

Пира. Отказва гласа на богинята тя да послуша,

с тръпнещи устни се моли за прошка — не ще ли обиди

сянката майчина тя, като костите майчини хвърля?

В същото време в ума си повтарят оракула, даден

в сляпа загадъчна реч, и тълкуват го тъй или инак.

С радостна реч изведнъж се обръща към Ениметида

на Прометея синът: „Или ние не сме прозорливи,

или вещецът е прав и безчестни дела не вещае.

Майка велика навярно зове той земята, а кости

земните камъни. Тях повелява да хвърляме гърбом.“

С радост титанката чу от съпруга си тази догадка,

но се в надеждата тя двоуми. Доверяват се малко

двамата на ориста. Но нима ще вреди да опитат?

Тръгват от храма, забулват глави и разпасват одежди

и според заповедта по следите си камъни хвърлят.

Камъкът — кой би приел, древността да не беше свидетел? —

почваше и твърдостта си да губи, и своята грубост,

ставаше с времето мек и смекчил се, приемаше образ.

Скоро, нараснали те, получаваха по-нежна същност.

Можеше да се съзре в очертание, не съвсем ясен,

образ човешки, подобен на мрамор, току-що извайван,

ако и несъвършен, на ваяние грубо приличен.

Всичко от камък премятан, което бе землено, влажно

и напоено със сок, се превръщаше в месните части,

всичко, което бе твърдо, негъвкаво, ставаше кости.

Дето бе жила преди, си запазваше същото име.

Всичките камъни тъй, според волята на боговете,

хвърляни с мъжката длан, получаваха мъжкия образ,

хвърлен от женска ръка възсъздаваше женския образ.

Ето защо сме корав род, на всякакъв труд издръжливи,

даваме тъй доказателства ний от какво потекло сме.