Овидий
Метаморфози (57)

Наказаното момче

Морна от труд, тя веднъж зажадня, ненаквасвала в извор

устни, когато съгледа къщурка със сламенен покрив.

Чукна на ниската порта. Оттам се подаде старица,

зърна богинята тя и подаде — вода тя поиска —

сладка напитка, отгоре със стрити зърна ечемични.

Докато пивото пие, пред нея застана нахално

дръзко хлапе и на присмех нарече я то ненаситна.

Пламна Церера от гняв и остатъка тя недопила —

смес със зърната ечемични, върху присмехулника плисна.

Всмуква ликът му петната. Където бе движил ръцете,

виждаш крака, към трупа променен се придава опашка,

но да не може той много да вреди, видът му се свива

и от нищожния гущер размерът му по-малък става.

От удивената бабка, която със сълзи пресяга

към живината, побягва и търси къде да се скрие,

според цвета се нарича — пъстрее му тялото с капки.

Дълго е да се изрежда по колко земи и морета

вече богинята броди. За търсене край не остана.

Пак към Сикания припва, оглежда по пътя си всичко

и пред Циана дойде. Ако преобразена не беше,

тя би разказала всичко. Опита се да промълви, но

нямаше нито уста, ни език, нито средство за говор.

Явен знак все пак й даде — изнесе, да плува отгоре,

пояса на Персефона, известен на майката, който

тъкмо тук беше случайно в свещените струи изпуснат.

Щом го Церера позна, си заскуба косите без накит,

сякаш научи сега за похитата на дъщеря си.

И си заудря отново, отново ръце о гърдите.

Щерка й де е, не знае, но всички земи тя проклина,

неблагодарни към нея, за плод недостойни нарича,

главно Тринакрия — в нея открила следа от грабежа.

И със жестока ръка разтрошава ралата, които

ровят браздите, предава селяк и оратни волове

тя разгневена на гибел еднаква, нарежда полята

да задържат повереното в тях и хаби семената.

Този богат урожай, по земята широко известен,

ляга повреден. Погива посятото с първите кълни —

ту прекаленият зной, ту дъждът прекален го разваля.

Още му вредят звездите и сприите, птиците жадно

посева хвърлен кълват. Задушават пшеничната жътва

букнали плевели, тръни и непобедимият троскот.

Ей Алфеяда подаде глава из вълните елидски,

росни коси от челото прибра към ушите и рече,

„Майко на дирена вред по земята девойка и майко

на плодове и зърна, прекрати непосилните мъки

и на земята си вярна недей се сърди неудържимо!

Няма земята вина, пред грабежа без воля тя зина.

Не за земята си родна те моля. Дойдох чужденка тук.

Пиза е моя родина, в Елида на бял свят явих се.

Аз пришълка съм в Сикания тук, но от всякоя почва

най любя тази земя. Аретуза тук дигна пенати,

Тук има дом. Пощади ми го ти, милостива богиньо!

Как се преселих оттам и пристигнах през морски талази

до Ортигийския край, ще настъпи удобното време

да ти разкажа, когато ще бъдеш свободна от грижи

и с разведрено лице. В дълбините земята ми даде

достъп и проход, проврях се аз през пещерите отдолу,

тук да издигна глава и да видя отново звездите.

Та докато по стигийския дол под земята се плъзгам,

лично с очите си там Прозерпина, детето ти, зърнах.

Още бе тъжна и страх й лицето издаваше още.

Но е царица сега, най-великата в мрачното царство,

но е съпруга могъща на властника на дълбината.“

Майката, чула вестта, се стъписа като вкаменена,

дълго бе сякаш от гръм поразена. Щом тежката мъка

тежкият шемет пропъди, възлезе в ефира небесен

на колесника, застана пред Юпитер с горка

омраза —

беше лицето й в облак, разпуснати бяха косите.

„Ида за моята кръв и за твоята да ти се моля,

Юпитер — рече му тя. — Ако майката ти не зачиташ,

то дъщерята бащата да трогне. Не бива за нея

по-малко грижа да имаш, че в моя утроба я носих.

Ето след търсене дълго намерих накрай дъщеря си,

ако намиране казваш да бъде загубена явно

или да знаеш къде е. Че той ми я грабна, прощавам,

само сега да я върне. Не е дъщеря ти достойна

за похитител съпруг, ако моя престава да бъде.“

Юпитер в отговор рече: „Залог е и бреме на двама

нашата щерка, но ти ако с истинско име желаеш

да назоваваш нещата, това не е никак обида,

не е любов и не ще се срамуваме ние от зетя,

стига, богиньо, да бъдеш съгласна. И друго да няма,

Брат е на Юпитер той, но и другото той притежава.

Само по жребий отстъпва на мен. Ако ти за разтрога

много държиш, да се върне в небето при теб Прозерпина

при уговорка, че долу не е до устата допряла

хапка храна — тъй присъжда гласът на съдбовните парки.“