Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Клития

„Клития завист обзе (безпределно бе нея обичал

по-рано Сол) и от гняв към разблудната тя разгласява

нейното прелюбодейство, на нейния татко донася.

Той, нечовечен и див, я заравя дълбоко в земята,

докато тя към лъчите на слънцето вдига ръцете

и уверява, кълне се: «Но той ме насили, не исках!»,

тежка могила от пясък жестоко връз нея натрупва,

но я с лъчите разпръсва синът на Хиперион. Изход

той ти проправя, от който зарито лице да покажеш,

но ти не можеше вече да дигнеш главата си, нимфо,

под тежестта на земята лежеше ти труп бездиханен.

На хвърковатия впряг господарят не бе още виждал

по-тежка гледка — мълвят — подир огъня на Фаетона.

Дълго опитва се той, ако може, с мощта на лъчите

пак топлината, живота да върне на хладното тяло,

но не допуска това начинание смело съдбата.

С дъхав нектар той поръси и тяло, и място и дълго

жалил, накрая възкликна: «Но все ще докоснеш небето!»

Ето веднага трупът, напоен от нектара небесен,

стапя се и наросява земята с ухаещи капки.

В буците корен полека вдълбава тамянова вейка,

ствол извишава, върхът й пронизва могилата гробна.

Бяга от Клития вече дарителят на светлината,

ако и нейния гняв любовта оправдава, гневът й —

доноса, той прекратява любовните близости с нея.

И оттогава в печал и безумни копнежи тя вехне

и се от нимфи двои, върху гола земя гологлава,

занемарила коси, ден и нощ неподвижна остава,

девет дни цели храна и вода до уста не поднася,

храни с кристална роса и със собствени сълзи глада си,

без да се мръдне от място. Но само лицето на бога,

странствуваш горе, следи и лика си по него обръща.

Казват, че нейното тяло се впило в земята. Отчасти

върху безсочния злак бледожълтият цвят преминава,

той на места червенее и цвят теменугоподобен

скрива лицето. Извива се тя, прикована към корен,

вечно към Слънцето, пази и в цветето своята обич.“

Разказът свърши. Диви чудноватата случка ушите.

Струва се тя невъзможна на някои, други припомнят

силата на боговете същински. Но Бакх не признават.