Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Хермафродит и Салмацида

След като млъкват сестрите, подема реда Алцитоя.

Мята совалката тя през основните нишки и почва:

„Ще премълча любовта на овчаря от Ида — на Дафнис,

тя е широко известна. От ревност превърна го в камък

влюбена нимфа. Изгаря сърцата любовната мъка.

Нито пред вас ще разказвам как нявга менливият Ситон

беше ту мъж, ту жена против всеки естествен порядък.

Тебе, стомана сега, а на младия Юпитер нявга

първи приятелю Келмис, вас, дъждородени курети,

вас, претворени на нежни цветенца — теб, Крокус, теб,

Смилакс,

аз отминавам и почвам история прелестна нова.

Как се посрамила беше, защо Салмацида ослабя

с меките свои води и телата, докосвани, нежни,

чуйте. Причината още е тайна, вълшебството — знайно.

Вдън пещерата на Ида откърмили бяха наяли

малкия на Китерея, богинята, и на Меркурий.

Беше с такова лице, че очите познаваха в него

майката, още бащата. От двамата име получи.

Щом три петгодия вече изпълни, момчето напусна

бащини свои вършини, остави кърмилната Ида

и по незнайни места се зарея. Изпитва наслада

нови реки да съзре. Любопитен, не знае умора.

До градовете ликийски, до карите, с тях съгранични,

стига, там езеро вижда — кристалните негови струи

чистото дъно разкриват. Там блатни треви не растяха,

нито неплодни тръстики, ни с острите връхчета дзуки.

Беше водата прозрачна. Опасала беше басейна

буйно израсла трева покрай вечно зелена морава.

Нимфата, що обитава местата, в лова немарлива,

лък не обтяга, не търси на лък и стрели надпревара.

Тази наяда една се чуждее от бърза Диана.

Според мълвата така й говорили често сестрите:

«Копие ти, Салмацида, вземи или пъстрия стрелник

и в укрепителен лов си прекарвай свободното време.»

Тя нито копие взема в ръце, нито пъстрия стрелник,

ни в укрепителен лов си прекарва свободното време,

но си на извора собствен прекрасното тяло облива,

често си реше косите с киторския гребен чемширов

и огледалния ручей запитва какво й прилича.

Често облечена в дреха, откройваща нейното тяло,

ту върху мекия злак, ту на меките листи почива,

често цветя си бере. И тогава береше, когато

беше видяла момчето, видяла го и пожелала.

Но се не втурна веднага, макар че я теглеше силно.

Първо се поразкраси, поогледа си дрехите първо,

после докара лика си, наистина мил да изглежда,

и най накрай заговори: «Момче, най-достойно да бъдеш

истински бог! Ако бог си, то сигурно ти Купидон си!

Ако си смъртен, блажени са тези, чиято си рожба,

брат ти щастлив е, сестра, ако имаш, и тя е щастлива,

също и твоята дойка, която ти давала бозка.

Но е далеч по-щастлива от всички онази, която

ти си избрал годеница, достойна за факела сватбен.

Ако си някоя имаш, ще страдам от обич потайна,

нямаш ли, аз да ти бъда и нека ни ложето слее.»

Млъкна наядата тук. Изчерви се в лицето момчето —

то не познава страстта, но краси го и червенината.

Тъй се обагря по клони на припеци ябълков плод и

слонова кост оцветена, и лунният диск, руменееш,

из белота, щом за помощ чинелите екват напразно.

Нимфата моли безкрай поне сестрински да го целуне

и си протяга ръцете към слоновокостната шия.

«Спри — той извика, — или ще се махна оттук и от тебе!»

Стряска викът Салмацида и тя: «Като мой гост —

отвръща —

тук се разхождай на воля!» — извърта престорено стъпки,

но се оглежда назад и се скрива наблизо в гъстака.

Там се сниши, коленете преви и задебна. Младежът,

вече помислил се сам сред тревата и ненаблюдаван,

крачи насам и натам и потапя в игривите струи

края на пръстите първо и после до глезен краката.

И не след дълго, примамен от леките водни милувки,

сваля си меката дреха от нежното тяло. Загубва

вече напълно ума Салмацида и пламва от обич

към голотата разкрита. Очите на нимфата бляскат

не другояче, а както сияй в огледало насрещно

дискът на Феб отразен — най-блестящият, чистият образ,

с мъка търпи бавността и насладата с мъка изчаква,

вече жадува прегръдка, едва се въздържа безумна.

Той пък набързо наплясква с присвитите длани снагата

и подир скок във вълните на смени с ръцете загребва

и под прозрачните струи блести — сякаш някой покрил е

образ от слонова кост или лилии бели с кристали.

«Мой е, победа!» — ликува наядата и запокитва

всяка одежда далеч, след това във вълните се спуска.

Бори се той, овладява го тя и целувка открадва,

сключва под него ръце и гръдта му отказваща стяга

и ту оттук се увий, ту оттам се увий о младежа.

Той се опъва, опитва се да се изскубне, но тя го

вплита, подобно на змея, понесен от царската птица —

той омотава увиснал краката й, след тях главата,

после заплита опашка в крилете, разперени широм,

или подобно бръшляна, увил се о стволи високи,

или подобно полипа, на дъното хванал противник

и с пипалата прострени от всяка страна приковал го.

Атлантиад не отстъпва, отказва й чакана сладост,

нимфата в него се вкопчва и тялото плътно притиска,

и прилепена извиква: «С упорството даже, жестоки,

няма от мен да убегнеш. Така, богове, отредете,

ден да не бъде без мене и ден да не бъда без него!»

Чуха веднага зова боговете. Телата на двама,

както се бяха преплели, във образ единствен се сливат.

Както при присада някой обвързва кора и филизи

и наблюдава как слети в растежа си те избуяват,

също тъй в яка прегръдка се сляха телата на двама —

двама не са, съществото е двойно, не би го нарекъл

нито жена, ни момче, нееднакво е с тях и еднакво.

Щом се видя във водата, в която току-що мъж влезе,

преобразен в полумъж и с напълно ослабено тяло,

вдига нагоре ръце за молба, но не вече с глас мъжки

Хермафродит: «Удостойте, рождени ми майко и татко,

с дар своя син, че той води от двама ви своето име!

Който мъж в извора тук се втопи, полумъж да излезе

от бистрината, докоснал водата, той да отмалее.»

Майката, таткото, двама изпълват зова на сина си

двойственополов и влагат в потока вълшебство нечисто.“

Разказът свърши дотук, но труда дъщерите на Миний

не прекратяват, за бога немарят, сквернят празненството.

Но изведнъж забумтява тътнеж на незрими тимпани,

Заедно флейти звучат, на извити рогове прилични,

Звънкат и медни чинели, ухай на шафран и на смирна.

Кой да повярва! Започват разбоите да се разлистват

и под вида на бръшлян се разшумва висящата тъкан

или в лоза преминава, което доскоро бе нишки,

в клонки се преобразява, от вътъка никнат ластари.

Пурпурът от тъканта заблестява по пъстрото грозде.

Чезнеше вече денят, наближаваше време, което

нито е още тъма, ни виделина би го рекъл,

но на деня ведрината прехожда в преднощния сумрак.

Ето внезапно домът се разтърсва и, гледайте, лумват

факли смолисти, светлеят пространствата в плам

червеникав.

Чува се страшният рев на измамни видения зверски.

Припват насам и натам в задимената къща сестрите,

търсят къде от огньове и пламъци да се укрият.

И доде търсят заслон, между късите крайници техни

ципа израства, оскъдни крилца им прихващат ръцете.

Как се е случило те да загубят предишния образ,

от тъмнината не знаят. Пера ги не дигат високо,

ако и те да пърполят с крилете си светлопрозрачни.

Искат ли нещо да кажат, писукат с едва доловим глас —

според телата. С цвъртеж си изплакват напрялата мъка.

В къщи живеят, а не в лесове, светлината презрели,

нощем летят и зоват се по късната вечерна доба.