Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Сънят

До Кимерийския край се таи в пещера, издълбана

сред планината, домът на бездейния Сън и покоят.

Никога — нито в зори, ни на пладне, ни вечер — не влизат

в него лъчите на Феб. Непрестанно от почвата дъхат

мъглявини с мрачина, в тях втъкана, и неясен сумрак.

Никога там с песента качулатата бдителна птица

не призовава Аврора. Покоя с глас не нарушават

псета възбудни и гъски, от псетата по-досетливи,

нито звяр, нито добитък, ни клони, от ветри люлени,

звуци издават, не чуваш и хули от хорски езици.

Властвува пълен покой. От скалата отдолу оттича

с влага летейска поток и водите му леко се плъзгат

с бълбол и сънно унасят със звън по зърнистото дъно.

Пред пещерата, пред входа, цъфти сред безчислени злаци

мак многосеменен. Сбира сънливост от тяхното мляко

росна Нощта, да я ръси върху притъмнялата почва.

Няма в дома да откриеш да скръцне навремени порта,

няма ключалки и панти, не вардят на входа вардачи.

Сред пещерата на подстав от чер абанос се издига

пухена мека постеля с покривка от същата багра.

Тук божеството почива, в отмала отпуснало тяло.

Около него лежат, подобяващи образи разни,

съновидения пусти безчет — като листи в гората

и класове низ полята, и пясъка въз бреговете.

Щом като влезе Ирида, отмести от пътя си с длани

съновидения срещни и грейна от нейната дреха

святият дом. И едва от съня утежнелите взори

богът издигна, отново, отново обратно залита

и като клима, брада на гърдите си тръска отгоре.

Най-после той от съня се отърсва. Привдигнат на лакът,

вече познал я, запитва защо е дошла. Тя промълвя:

„Съньо, отмора на всички, най-тихият от боговете,

мир на душата, гонител на грижата, който възраждаш

за занимания нови телата, от труд изморени,

о, повели на съня, подражател на живия образ,

в царския лик да слети до стените на Херкулов Трахин,

пред Алциона да иде, крушенеца той да покаже.

Тъй повелява Юнона.“ Заръката вече предала,

девата тръгва, не може мощта на съня да изтрае.

Щом тя усети, че пъпли сънят върху нейното тяло,

с бяг се завръща в дъгата, отдето току-що изплува.

От синовете безчетни разтриса бащата Морфея —

наподобяваше този омайник човешкия образ,

нямаше друг по-умело от него да възпроизвежда

всяка походка и жест на лицето, човешкия говор

и облеклото привнася, и точните думи на всеки.

Но той единствено в хора се превъплъщава. А втори

става на звяр, на пернато или на змия дълготела.

Икел наричат съня боговете, зоват го Фобетор

смъртните. Има и трети, вълшебник на други

изкуства —

Фантаз. Той може в бездушни предмети да се

претворява —

и във вълна, и в земя, и в дърво, и в скала, и във всичко.

Само в лица на царе и на вожди едни се явяват

в нощната доба, а други спохождат народа и плебса.

Тях отминава старикът. От всичките братя се спира

той на Морфей да изпълни повелята на Тавмантида.

И пак Сънят, обезсилен от сладостно мека отмала,

върху високия одър глава преклони и полегна.

Ето полита Морфей, не издават му шумол крилата

през мрачевата, летежът му дълго не трае, дохожда

той в хемонийския град, там отмахва от тяло крилата,

взема лицето на Кейк и тъй под лъжовния облик —

труп на удавник, без дреха, пред ложето на Алциона

бледен мъртвешки застана. Изглеждаше мокра брадата,

цялата, а от косите обилно се стичаха струи.

Сведе се той над леглото, лицето си с сълзи обля и

каза това: „Ще познаеш ли Кейк, злочеста съпруго?

Или ликът ми е други? Загледай се, ще ме познаеш,

но не съпруга, а сянка от своя съпруг ще откриеш.

Никаква полза аз нямах от твоя оброк, Алциона.

Вече съм мъртъв! Недей ме очаква с лъжлива надежда!

Облаконосен, Южнякът в Егейско море ме застигна,

кораба той ми развя по вълните с ужасния придъх

и, Алциона, морето изпълни устата, зовяща

твоето име напусто. Това ти вести не лъжовен

някой вестител, не слушаш какви да е приказки празни.

Сам след крушение аз си разкривам пред тебе съдбата.

Хайде, стани, посвети ми одежди на траур и сълзи,

без възридания ти ме не пращай при сенките в Тартар!“

И си молбата Морфей изговаря с глас, който да вземе

тя за гласа на съпруга, проронва — така й се стори —

истински сълзи и с жест на ръцете, привичен за Кейк.

С плач Алциона застенва, насъне простира ръцете

и към мъжа устремена, прегръща едничкия въздух.

„Ах, остани… де отиваш? — възкликна. — Ще тръгнем

двамина.“

Сепната тя от гласа си или от вида на съпруга,

скача и първо поглежда дали е там този, когото

гледала беше. Слугите, от нейния вик безпокойни,

внесоха факли. Но щом не можа да го нийде открие,

почва в лице да се удря, на гръд си одеждата сдира,

бие самата си гръд, не отпуска коси, но ги реже

и на въпроса, защо е печална, на дойката казва:

„Не съществува от днес Алциона, тя не съществува!

С Кейк загина, със своя любим. Утешения спрете!

Той е погинал крушенец. Видях го, познах го, ръцете

аз си протягах към него, когато понечи да тръгва.

Сянка наистина беше, но беше същинската ясна

сянка на моя съпруг. Ако питаш, той нямаше вече

обикновения вид, не блестеше с предишната хубост.

Бледен и гол го нещастна видях, от косата му още

капеха капки. Застана окаян на ей това място,

ето там! — И тя започна да търси оставени дири. —

Стана това, да, това, от което в предусет се плашех,

молех при мен да останеш, по ветрища да се не носиш!

Как аз желах, ако все пак отиваш на гибел, да вземеш

в чълна и мене: полезно бе с тебе да дойда, да плавам

с тебе! Тогава не щях в самота да прекарвам нещастна

сетната част от живота, ще срещнехме заедно края.

Но днес загивам далече, далече ме носят вълните.

Има ме, без мен самата, морето, по-жестокосърдна

нека от него да бъда, ако продължа да живея

и ако водя борба да надвия великата мъка.

Но не ще водя борба, нито, клетнико, ще те оставя —

ще те последвам, поне като спътница, и върху гроба

ако не урна, нас надпис ще свързва, щом няма да сложа

кости до твоите кости, поне ще сме име до име.“

Болката по-натам пречи, след всяка от нейните думи

плясък последва и стон от сразено сърце тя изтръгва.

Беше в зори: към брега Алциона поема и скръбна

мястото търси, отдето го гледаше как той отплава.

Спира се там и повтаря: „Ей тука развърза платната —

тука на морския бряг при раздялата той ме целуна!“

Докато спомня какво и къде се е случило, хвърля

глед към морето и вижда, че нещо се носи далече

върху вълните, то сякаш е тяло, какво е, не може

най-напред да се познае, но щом го вълната изплиска,

ако и още далече, личеше все пак, че е тяло.

Вижда крушенец, но кой е, не знае, от личбата смутна,

сякаш за чужд мъж сълзи ще лее, възкликва: „О клети,

който да си, ако имаш съпруга.“ Но носят вълните

тялото още по-близо. И колкото по го заглежда,

повече, повече губи свестта си. Той вече е близо,

вижда го тя до брега и го вече добре разпознава.

Гледа — това е съпругът й. „Той е — провиква се, —

той е!“

Лик и коси, и одежда раздира, протяга към Кейк

тръпни ръце и повтаря: „Така ли, любими съпруже,

клетнико, тъй ли се връщаш при мене?“ Лежи пред

вълните

бент ръкотворен, пречупва той първия гняв на морето,

за да омаломощава водите при техния пристъп.

Скочи оттам и е чудно какво произлезе: след скока

с тъкмо израсли криле забраздява ефирния въздух

и над самите вълни полетява злочестата птица.

И при летежа издава с уста — изтънена днес човка —

звукове резки, подобни на песен от болка и жалост.

Щом като вече докосна трупа му безмълвен, безкръвен,

с младите свои криле се обви о любимото тяло

и със студени целувки го твърдата човка обсипа.

Беше ли Кейк усетил, или пък се стори, че дига

изпод вълните лице, двоуми се народът. Но Кейк

беше усетил. Накрай боговете над тях се смиляват

и ги обръщат на птици. Дори и сега се запазва

както преди обичта им и в птиците се не разтрогва

техният брак: съчетават тела и родители стават.

Дойде ли зима, през седем безветрени дни Алциона

мъти в гнездото, което се носи по морската гладкост.

Ляга вълната тогава, Еол от затвора не пуска

вихрите и предоставя морето на своите внуци.

Някакъв старец видя, че летят над морето широко

заедно те и похвали докрай оцелялата обич.

Други наблизо до него, а може би сам той разказа: