Овидий
Метаморфози (56)

Циана

Между Циана и между Пизейската Аретуза

шири се морски басейн, от издадени рогове сключен.

Там бе Циана, от нея си името блатото носи.

От сицилийските нимфи тя най-знаменитата беше.

Тя се до хълбоци дигна над повърхността на водата —

беше богинята вече познала: „Тук спрете — извика, —

можеш ли зет на Церера да станеш без нейната воля?

Само с молба би успял, не с грабеж! Ако може с велико

дребното да се сравнява, и мене обикна Анапис.

Но след молба го последвах, а не, като нея, след уплах.“

Рече това и на две страни тя си разпери ръцете

да го възпре. Но синът на Сатурн не владее гнева си,

възпламенява конете си страшни и с яка десница

царския жезъл разтриса и хвърля във водовъртежа.

Пътят към Тартар за него земята след удара стори

и в глъбината прие връхлетялата там колесница.

Жали Циана, задето богинята богът отвлече

и накърни той правата на извора, и нелечима

рана в сърцето безмълвно стаява, разтапя се в сълзи,

тлее тя в тези води, на които богиня велика

беше доскоро. Ще видиш как нейното тяло омеква,

как се огъва костта й, как ноктите твърдост загубват.

Кърви от цялото тяло воднеят най-нежните части —

нейните глезени, пръсти, краката, лазурните власи:

по-бързо крехките части в студени води се разпадат.

А след това раменете, гърбът и плещите изчезват

и отмалялата гръд се превръща на ручейни струи.

И най-накрай вместо живата кръв в накърнените вени

теква вода, не остава какво да докосне ръката.

Докато залудо търси обезпокоената майка

своята щерка по всички земи и навред, в дълбините,

нито Аврора, изгряла с коси оросени, я вижда

някъде да си отдъхва, ни Хеспер. От жара на Етна

палва тя огнени факли и с двете ръце ги понася

през осланените нощи без никакъв сън, без отмора.

Щом през деня съживителен пак избледнеят звездите,

щерка си тя продължава да търси от залез до изгрев.