Овидий
Метаморфози (4)

Ликаон

Щом от небесната твърд я видя Сатурниецът татко,

спомни си с тежка въздишка деяние неразгласено —

срамния скорошен пир на трапезата на Ликаона.

Пламна от яростен гняв, подобаващ на Юпитер само,

и си съвета събра. Призованите не закъсняха.

Има нагорнищен път, той при ведро небе се съглежда,

с името Млечен познат, отличаван по мощния блясък.

Води небесният друм към чертозите и към палата

на гръмовержеца мощен. Отдясно, отляво разтварят

за посещения двери дворците на горната знатност.

Плебсът различни места обитава. Могъщите светли

небовладелци отпред са издигнали горди пенати.

Мястото тук, ако бих позволил на словата си смелост,

аз бих без страх назовал Палатин на небето велико.

Ето в мермерната зала насядаха горните сили,

Юпитер, седнал на трон по-висок и опрян върху жезъл

слоновокостен, си тръсна три, четири пъти косите —

винаги с тях и земя, и море, и звезди той разтърсва —

и след това из устата му реч възмутена избликна:

„Никога аз не съм бил за властта над света тъй загрижен,

както сега, щом за плен на небесното царство замисли

всеки гигант змиекрак да протегне по сто ръце жадно.

Все пак, макар че врагът бе свиреп, произлезе враждата

само от корен един и се води с едничка издънка.

Днес аз, додето Нерей край земята шуми, съм принуден

смъртния род да погубя. Кълна се в реките, които

пряко Стигийския лес в дълбините подземни се влачат —

всичко изпитах преди, ала неизлечимата рана

нужно е с меч да разрежа, та здравата част да запазя.

Имам полубогове, божества на полето и нимфи,

сатири, фауни, силвани — поселници на планините.

Щом те не са със честта на небето зачетени още,

нека за сигурен дом отредена им бъде земята.

Но, богове, дали те ще се чувствуват доста спокойни,

щом срещу мен, що владея гърма, що над вас съм

властител,

този прочут грубиян Ликаон тъй устройва засади?“

Дигна се ропот и с жар пожелаха да бъде наказан

дръзкият. Също така, щом порочната шайка посегна

с царската кръв наведнъж да затрие и римското име,

бе се стъписал в света пред такава нечакана гибел

смаян човешкият род и потръпна кръгът на земята.

Августе, предаността и на твоите беше ти скъпа,

както на Юпитер бе. Със слова и със жест на ръката

ропота той укроти и замлъкнаха в залата всички.

Глъчката щом се смири чрез достойнството на властелина,

Юпитер пак наруши тишината със следните думи:

„Впрочем не се безпокойте, възмездие оня получи.

Как се е той провинил и каква бе разплатата, чуйте:

Стигнала беше до мене мълвата за днешното време.

Мислех, дано да излезе лъжа, та напуснах Олимпа

и, божество, сам обходих земята под образ на смъртен.

Дълго би траяло тук да изреждам злините, които

вредом открих. Но което видях, надминава мълвата.

Меналон бях прекосил, обиталнята на зверовете,

също Килена, Лицей с лесовете елови прохладни.

В негостолюбния дом на свирепия властник аркадски

влязох, когато нощта наближаваше тъкмо след здрача.

Дадох аз знак, че съм бог. Да се моли започна народът.

А Ликаон се присмя на молитвата благочестива

и продължи: «Аз по сигурен път ще науча дали е

бог или смъртен, да няма съмнение в правдата вече.»

Както задрямах в нощта, той реши да ме подло убие,

с туй изпитание щял да проникне до пълната правда.

Но му не стига това, с острието на меча преряза

той на заложник един от молоското племе гръкляна.

От полуживите още меса половината втапя

в съд със кипяща вода, над жарта половината слага.

Рече той да ме гости, но с мъстителен пламък порутих

покрива въз домакин и пенати, за него достойни.

Хуква той бързо от страх и достига полята смълчани,

вие високо, напразно се мъчи слова да изрича.

Сбира в устата беса си и прежния жад за убийства

спрямо стадата обръща, все още се радва на кърви.

Стават ръцете крака, облеклото му козина става.

Вече е вълк, но запазва следи от предишния образ:

същата пак сивина, и в чертите му същата наглост,

същият пламък в очите, в лицето му същата дивост.

Падна един дом така. Но достоен да падне не беше

само един. По земята навред Ериния владее.

Мислиш, че всеки се в клел за злотворство. Но аз

незабавно —

твърдо решение взех — провинените сам ще накажа.“

Гласно едни одобряват речта на върховника, други

към възропталия бог насърчения още отправят.

Все пак на всички е жал, че човешкия род ще загубят.

Питат се, как занапред ще изглежда земята без хора?

Кой ще посипва тамян въз олтарите на боговете?

Да не остави звера да превърне земята на пустош?

Но страховете разся — нали негова грижа е всичко? —

челникът на боговете. Зарече се ново потомство

да създаде, но различно от старото, с чудно начало.