Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Кейк и Алциона

Кейк, в прозряло сърце безпокоен от лошите личби —

чудото с брат му и всичко, което след чудото става, —

за да узнае съдбите свещени — утеха за смъртни,

иска да иде при бога на Кларос (към храма делфийски

пътя бе вече завардил с флегийци злосторникът Форбас).

Но най-напред доверява на теб, Алционо, съпруго

предана, своята воля. Щом чува тя, нейното тяло

ледени тръпки побиха, страните й както чемшира

бледност покри, овлажня й лицето от рукнали сълзи.

Триж да говори понечва, триж плач оросява лика й

и жалостта си разкрива през хлипове тя благочестна:

„В що съм се аз провинила, любими, че ти си отвърнал

мисъл от мене? Къде ми е твоята прежна грижовност?

Можеш ли без Алциона спокоен сега да отплаваш?

Вече от мен се делиш? Отдалеч съм ти по-мила вече?

Но ако пътят ти беше по суша, бих само тъжала,

нямаше да се страхувам, с тъга, но без страх бих живяла.

Плаши ме страшно водата и тъжният глед на морето.

Скоро видях на брега разтрошени от вихрите талпи.

Често по празни гробове чета имена на крушенци.

Ти упования пусти недей да лелееш в сърцето,

че ти е тъст на Хипотес синът, що затваря в тъмница

мощните ветри, при воля вълните сам успокоява

и ако той ги отпусне и те овладеят морето,

нямат задръжка пред нищо, плющят върху цялата суша

и върху морската шир, по небето те облаци гонят,

в сблъсъци диви пораждат огньовете аленобагри.

Колкото по ги познавам — през детството в бащини двори

често ги виждах, — ми всяват все повече ужас в душата.

Ако не може молба да пречупи сега мисълта ти,

скъпи съпруже, и ти безвъзвратно решаваш да тръгнеш,

в кораба с мене възлез. Ще кръстосваме двама вълните,

няма, освен при опасност, за нищо да тръпна, ще носим

общо съдбата и общо над морската шир ще се носим.“

С тази молба — със словата през плач, на Еол дъщерята

трогна съпруга си звезден, не по-слабо влюбен от нея.

Но той съвсем не желае презморския път да отлага,

ни да споделя със него опасности тя, Алциона.

Много утешни слова за сърцето й плахо говори,

но не се тя убеждава. И Кейк накрая добавя

тази утеха, която едничка съпругата скланя:

„Всяка раздяла е дълга за нас, но кълна се пред тебе

в звездния отчески блясък: даде ли съдбата да тръгна,

ще се завърна, преди — дваж кръга си да сключи луната.“

Тъй се пробуди у нея надежда за връщане скоро

и той нарежда да спуснат веднага от дока в морето

чамов чълн и да приготвят платната, греблата и мачта.

Щом Алциона съгледа съда, в бъднината прозряла

сякаш, тя в ужас изпада и сълзи очите й мрежат,

и си прегръща съпруга, и клетата опечалена

„сбогом!“ му каза и падна в безсилие върху земята.

Кейк все търси предлог да забавя, но вече момците

в двойни редици притеглят гребла към могъщите мишци

и забраздяват морето с отмерени удари. Вдигна

пак овлажнени очи изоставена тя и загледа

своя съпруг. Той стон върху борда и първи с ръцете

маха за поздрав и тя отговаря. Макар че земята

вече се губи и взорът не може лица да познава,

тя не отделя очите си от хвърковатия кораб.

Щом като, в далечината потънал, той чезне пред нея,

гледа му само платната, плющящи на мачтата горе.

Щом и те чезнат, потърсва печалната пустото ложе

и върху него се просва. Събуждат отново плача й

ложе и място, говорят й те за другаря заминал. —

Вяха далеч от брега. Управляваше повей въжата,

вече веслата висящи морякът прибира встрани и

рея на горния край на дървото издига, платната

сваля съвсем и поема в тях благоприятния повей.

Или преди половината път, или точно в средата

чълнът браздеше вълните, насрещният бряг бе далече,

и през нощта ненадейно започна да вей поривисто

Евърът и да белее с бухлати талази морето.

„Най-после снемайте рея отгоре — извиква кърмачът —

и привържете веднага о мачтата сбрани платната!“

Той заповядва, но спира му заповедта ураганът,

никакъв вик се не чува от грозния вой на морето.

И без повеля едни се опитват да вмъкнат веслата,

пушат отворите, други от вятъра дърпат платното.

Оня там черпи водата, вълни във вълните налива,

бързо притегля друг рея. Доде суетнята им трае,

бясната буря нараства, от всички страни ветровете

почват свистящата битка и месят вълни разгневени.

Тръпне самият кормчия, признава самият: не знае

как да постъпи, какво да нарежда, какво да решава.

Толкова тегне бедата, изкуството тя одолява!

Екне викът на мъжете, въжата на кораба скърцат,

тряскат една върху друга вълните, небето громоли.

Дига морето вълните, напира то към небесата,

с пръски от пяна опръсква покрова от облаци ниски.

Ту, щом из дъно разравя възжълтия пясък, приема

същия цвят, ту тъмнее подобно вълните стигийски,

ту се внезапно разстила и грейва в шумящата пяна.

А трахинийският кораб се мята във водовъртежа:

ту нависоко се вдигне и сякаш от връх планината

вглежда се към долините и царството на Ахеронта,

ту надълбоко изпада сред бранове, гребен превили,

сякаш че гледа небето от дън дълбината на Стикса.

Често му бордът трещи под напора на водните маси,

в блъсъка мощно гърми, като че стеноломът железен

или балистата тръсва зида на разбитата крепост,

сякаш че лъвове диви, набрали за скокове сила,

се устремяват с гърди срещу щитове, копия остри,

тъй и вълните препускат под удара на ветровете

срещу стените на чълна, надвесени грозно над него.

Цапфите вече се клатят, лишени от восъчна плънка,

фугите зеят и път на водите губителни дават.

Ето безкраен порой се от зейнали облаци сипва,

цяло небето пропада — така ти се струва — в морето,

сякаш отекло, морето се качва в небесната бездна.

Гизнат от облачна влага платната, с небесни потоци

месят се морски води. Светилата в небето тъмнеят,

над непрогледната нощ тъмнината и бурята тегнат.

Но тъмнотата раздират и с блясъка свой озаряват

мълнии. В мълниен огън огньовете звездни припламват.

Вече вълните нахлуват във вътрешността на строежа

на морехода и както сред всички най-храбрият воин,

след като върху стените на град защищаван е стъпил,

най-сетне стигнал успеха и пламнал от жажда за слава,

измежду хиляди други заема едничък стената,

тъй подир пристъпи девет вълната десета се спуска,

най-властна вече от всички, в отвесните борди на чълна,

пак и пак тя в неспира връхлита съда изнемогващ,

докато в края нахлува в търбуха на пленника кораб.

Част от морето напира да влезе във вътрешността му,

част пък е в чама и чълна. Треперят изплашени всички,

тъй както тръпне градът, щом едни вън стените подравят,

други по същото време заемат отвътре стените.

Всяко изкуство е слабо, отпада духът им. Изглежда,

колкото много вълни връхлетяват, и толкова смърти.

Плаче един, друг безумства, друг смята щастливци, които

чакат гробове, зове с обещания друг боговете

и към небето, което не вижда, протяга ръце и

моли напразно за помощ, друг мисли за брат и родител,

друг за деца и за дом и каквото е всеки оставил.

Към Алциона се Кейк стреми. На устата на Кейк

е Алциона една. И макар че едната желае,

радва се, че е без нея. Жадува да види отново

родния край, към дома си последния взор да обърне.

Но сам не знае къде е. В кипежа на водовъртежа

блика морето и сянка от облак, чер както смолата,

цяло небето закрива и нощния мрак удвоява.

Скършва се мачтата с трясък от удар на вихър пороен,

скършва се също кърмата, вълна се високо въздига

и победила, поглежда вълните, от плячката горда —

сякаш е някой изтръгнал Атон или Пинд из основи

и ги е цели в открито море запокитил, тъй мощна

се сгромолясва стремглаво и ударът, и тежината

пращат на дъното чълна и немалка част от мъжете

под тежестта на въртопа, недъхнали повече въздух,

своята орис понасят. В разбитите корабни части

други се вкопчват. С ръката, която е скиптър държала.

Кейк докопва строшено гребло и към тъст и родител —

ах! — се напразно обръща, но най на уста на плувеца

е Алциона, жена му. За нея гори и говори.

Моли трупа му вълните пред нейния взор да изхвърлят

и от ръцете най-верни да бъде удавник погребан.

Докато плува той, колчем вълната допусне да дъхне,

„О Алциона далечна!“ — мълви, под водата го шепне.

Ей над морето издигна се арка от черни талази,

тя се пречупи и скри му главата под врящата пяна.

Беше Денницата мрачна, не можеше да се познае

в оня ден, но от небето не можеше тя да отстъпи

и затова си лицето забули със облаци гъсти.

Между това Еолида, нечула за страшната гибел,

нощите в къщи брои и подбира одежда, която

той ще заметне, когато си дойде, и дреха, с която

тя ще го срещне, но празна мечта за възврата му храни.

Тачеше всички небесни с тамянния благочестив дим,

повече все пак от всички въздигаше храма Юнонин

и за мъжа си угаснал пристъпяше тя пред олтара:

читав и здрав да остане съпругът й, да се завърне,

моли горещо, и друга сърцето му да не спечели.

Само последното нейно желание бе постижимо.

Не пожелава да слуша богинята просби за мъртви.

Да се отмахнат нечисти ръце от олтара й, виква:

„О възвестителко вярна на моята воля, Иридо,

в обителта сънотворна на сънния бог появи се

и повели да изпрати той на Алциона в съня й

смъртната сянка на Кейк, та правдата тя да й каже.“

Свърши. Облича Ирида одеждата с хиляди багри

и очертала небето с дъгата си обла, забързва,

както повелята бе, към мъгливите двори на царя.