Овидий
Метаморфози (114)

Мира

Неин син беше Кинирас. Да беше останал без рожба,

без дъщеря той да беше, би минал за пълен щастливец.

Песен ужасна подхващам. Бащи, дъщери, отстъпете!

Или пък, в случай че трогне сърцата ви моята песен,

то, без доверие в мене, не вярвайте в тази простъпка

Ако повярвате в нея, повярвайте в нейната казън.

Но ако все пак търпи естеството такава порочност,

то облажавам народа исмарски и нашата област —

тази земя, че лежи надалеч от онези предели,

дали живот на такова чудовище. Нека да бъде

с костус богата и с храста амом и с канела Панхея,

още с тамян, от дървото изтичащ, и с други цветя, но

нека си мурата пази. Дървото й струваше скъпо.

Нямал вина Купидон за простъпката — сам уверява,

никога. Мира, по теб ни стрела, нито факел отпращал.

В тебе стигийска възбуда една от сестрите, от трите,

вдъхна с отекли змии. Да се мрази родител, е долно,

ала любов като тази е двойно престъпна. Женихи

знатни отвред те желаят, момците от целия Изток

идат да искат ръката ти, Мира. Ти можеш от всички

да избереш едного, но от всички един да не бъде.

Явно тя всичко разбира, с ужасната обич се бори

и си говори: „Какво съм намислила? Що е в ума ми?

Моля ви, о богове, о свещени права на бащите,

обич синовна, възпрете ми ужаса, спрете вината,

ако това е вина. Та подобна любов не отхвърлят

кръвните връзки! Без избор и волно между си се свързват

другите твари, не смята юница позор да подложи

гръб на баща си, на кон дъщерята съпруга му става,

влиза козелът във връзка със своите рожби. И семе

птица приема от този, от който била е родена.

Истина, те са щастливи! Едничка човешката грижа

лоши закони създава. Завистните норми отричат

туй, що природата дава. Но имало — казват — народи,

дето се майка със син съчетава и щерка с родител —

от любовта придвоена тъй взаимността им нараства.

Клетата аз, че не ми се удало сред тях да живея,

страдам от родния край. Но защо все това е в ума ми?

О, забранена надежда, отмри! Заслужава той обич,

но като татко. И тъй на Кинирас великия щерка

ако не бях, щях леглото с Кинирас сега да споделям.

Днес той, понеже е мой, мой не е и самото ни родство

е съдбоносно за мен. Като чужда аз повече можех.

Трябва да бягам далече оттук, да напусна родина,

за да избягна вината. Ужасната страст ме възпира

тук да говоря с Кинирас, с очи да го гледам и галя,

да го обсипя с целувки, щом повече няма да мога —

може ли повече ти да очакваш, порочна девойко?

И че объркваш права, имена, ти нима не разбираш?

Ти ли ще бъдеш на майка съперник, на татко изгора?

Ти ли сестра на сина ще се казваш, на брата си майка?

Как те не плашат сестрите с възчерни змии по косите,

дето с ужасните факли връхлитат очите, лицата,

виждат сърцата виновни? Додето ти още остава

тялото неопетнено с греха, не носи в мисълта си

страст забранена, пази на природата мощна закона!

И да желаеш, не бива! Той помни дълга си и нрава.

О, ако същият този копнеж и у него гореше!“

Тъй тя мълвя, а Кинирас, що роят достойни женихи

бе в колебание хвърлил, запита какво да направи —

той имената изрежда, — кого за съпруг тя избира.

Най-напред тя занемява, глед впива в лика на баща си,

пламва веднага и сълзи горещи очите й мрежат.

Вярва Кинирас, че то е от плахост моминска: не бива

тя да ридае, с целувка й сълзите той пресушава.

Мира се развеселява и тъй отговаря, когато

таткото пита какъв мъж желае: „Такъв като тебе.“

Той, неразбрал я, похвалва ответа: „Синовните чувства

все тъй да пазиш“ — прибавя. Щом той спомена за

синовност,

сведе, съзнала вината, девойката взор към земята.

Беше среднощ и сънят бе отпуснал тела и тревоги,

но на Кинирас момата очи не затваря, лудее

от негасими огньове и блянове бесни лелее.

Ту се отчая съвсем, ту реши да опита, срами се

и възжелае, не знае тя изход и както огромен

ствол, от секира засечен — той сетния удар очаква,

де ще се струпа, не знаят, от всяка страна се страхуват,

тъй и духът й се люшка, разтърсван от рани различни,

тук и там неустойчив, и към двете посоки залита,

цели покой в любовта не намира, в смъртта си ги търси.

Изход смъртта е. Решава да стегне с въжето врата си,

пояса яко завързва за горния ръб на вратата.

„Сбогом, любими Кинирас, сети се защо аз умирам!“

казва и в примката вмъква врата си в предсмъртната

бледност.

Стигна звукът на словата ушите на вярната дойка,

според мълвата пред прага на своята питомка бдяла.

Старата скача, отлоства вратата и щом забелязва

уреда самоубийствен, започва веднага да вика

и да се удря, разкъсва си плаща, от шията смъква

пояса и го раздира, и вече тя може да хълца

и да прегръща, да пита какво я до примката води.

Гледа безмълвна скована момата земята, разкрита,

жали, че нейният опит за самоубийство бил бавен.

Старата пак настоява, оголва след белите власи

празната пазва и вклева я в люлката, в първата бозка,

да сподели що я мъчи. Девойката не отговаря,

а се извръща и стене. Решава кърмачката всичко

да разбере и обрича й не само вярност. „Разкрий се —

казва й, — да ти помогна. Не е старостта ми ленива.

Бяс ли е, зная коя ще го с билки и клетви прогони,

а от магия ще бъдеш пречистена с обред магесен.

Ако е божески гняв, ще се той уталожи чрез жертва.

Може ли друго да бъде? И дом, и имот притежаваш

сигурни и благодатни, родител и майка си имаш.“

Щом като чува „родител“, изтръгва тя тежка въздишка,

но за порока й още не сеща се нейната дойка,

все пак предчувствува тя, че причина е някаква обич,

и на стремежа си вярна, каквото да е, настоява

да го узнае и в скута старешки в плача я притегля

и с треперливи ръце я в обятия взема и казва:

„Виждам, обичаш. И тук ще ти бъде (недей се страхува)

моята ревност от полза. Не ще да узнае баща ти.“

Лудо от скута тя скочи, захлупи в леглото лице и

викна: „Върви си, те моля, в нещастния срам пощади ме!“

Тъй като тя настоява: „Върви си, не питай какво ме

мъчи — отвръща, — порок е, което залягаш да знаеш.“

Старата тръпне, простира ръце, треперящи от ужас

и от години, в краката на своята питомка пада,

ту я лъсти, ту заплашва момата, не се ли разкрие,

тя за въжето ще каже, за опита самоубийствен,

а обещава й вярност, когато признае страстта си.

Мира повдига глава и връх скута на дойката рукват

нейните сълзи. Тъй често опитва се тя да признае —

всеки път секва гласът й, накрая, лице срамежливо

в дрехата скрила, промълвя: „О, майко, с мъжа си

щастлива!“

Само това, и простенва. Но ледена тръпка пронизва

дойката — вече разбрала — до костния мозък, настръхва

нейната бяла коса и по целия лоб се смразява.

Дълго съветва тя Мира от гръд да изтръгне, щом може,

страшната страст. Справедлив е съветът, девойката знае,

но не спечели ли тя любовта си, на смърт е решена.

Рече онази: „Живей, и ще имаш…“ Не смя да добави:

„своя баща“. Замълча тя, но с клетва подсили обета.

Благочестивите майки посрещат деня на Церера,

в който, според обичая, облечени в снежни одежди,

носят в жътварски венци плодовете от първа беритба

и се отказват от страсти и досег с мъжете за девет

нощи. В редицата и Кенхреида, съпругата царска,

заедно с другите майки участвува в свитите тайнства.

И докато без законна съпруга е празно леглото,

зле услужливата дойка издебва Кинирас нетрезвен

и под измислено име донася за вярната обич,

хвали лицето. „На колко години е тази девойка?“ —

„С Мира е — казва — връстница.“ И той разпорежда да

дойде.

„Радвай се, мое дете, победихме!“ — кърмачката вика,

щом се завръща дома. От сърце се не радва нещастна

Мира, в предчувствия зли се надига в гръдта й скръбта й,

все пак и радост изпитва, в душата си тъй раздвоена.

Беше настъпил часът на покоя, към Мечката беше

свърнал кола Воловарят, тегличът бе косо обърнат.

Иде към злото си тя. От небето избягва Луната,

златната, облаци гъсти забулват звезди спотаени.

Без светлина нощ! Икаре, ти пръв си закриваш лицето

и Еригона, свещена от обич синовна, се скрива.

Триж се препъва момата, триж предизвестява я знакът,

бухалът, птица мъртвешка, забуха в прокоба за гибел.

Мира не спира, нощта и тъмата срама намаляват.

С лява ръка се държи за ръката на дойката, с дясна

път си през мрака проправя. Ей стига на спалнята прага,

вече отваря вратата и вече се вътре въвежда.

Но коленете подгъва, краката й тръпнат, кръвта й

с руменината изчезва, загубва тя в стъпките смелост

и с близостта на вината изпаднала в по-голям ужас,

кае се за дързостта, би се върнала неразпозната,

но я старицата тегли, додето се тя колебае,

и към високия одър я води: „Вземи я, Кинирас —

каза му, — твоя е тя.“ И телата обречени свързва.

В блудното ложе приема родителят своята рожба,

вдъхва кураж и страха на девойката успокоява.

„Дъще“ той може би казва в съгласие с нейната възраст,

както тя „татко“, така в имената да блесне порокът.

Тежка от татко напуска покоя и в скверна утроба

семе чудовищно скрила, понася позора получен.

Следната нощ удвоява порока. И той се повтаря,

но подир толкова блудства веднъж любопитен Кинирас

своята мила да види, при светнала лампа открива

щерка си, с нея вината. Гневът заглушава словата,

но от висящата ножня искрящия меч той изтръгва.

Мира побягва и в мрака на пълната нощ се спасява

от гибелта и след дълго блуждане низ ширни предели

края панхейски оставя назад и арабските палми.

Зърна в скитнята девети път лунния сърп подновявал

и най-накрая се спря отмаляла в земята сабейска.

Бремето влачи едва. В колебание що да измолва,

тя пред страха от смъртта, от живота си тя отвратена,

скърпва такава молба: „Богове, ако сте отзивчиви

към откровения, имам вина и възмездие тъжно

аз заслужавам, но жива аз живите, мъртвите мъртва

да не срамя, и до двете царства ми не давайте достъп

и подир метаморфоза живот ми и смърт откажете.“

Някакъв бог я послуша. Поне божества си намери

в нуждата сетното нейно желание: докато моли,

пръст и застила краката, през ноктите косо избива

коренът, който е здрава опора на ствола издигнат.

Костите се вдървеняват, а сърцевината остава,

става кръвта й мъзга, а ръцете грамадни клонаци,

пръстите — гранки, в кората се нейната кожа втвърдява.

Вече дървото израсло, сковава утробата трудна,

беше й скрило гърдите и тъкмо да скрие врата й,

повече тя не търпя, под дървото, пълзящо нагоре,

вече сама се сниши, потопи под кората лицето

и ведно с тялото тя се прости и с предишните чувства,

но все сълзи — от дървото се стичат горещите капки.

Сълзите имат цена. От дървото сълзящата мура

старото име запазва, не ще го затрие забрава.