Овидий
Метаморфози (161)

Ифис и Анаксарета

Ифис, от по-долна кръв произлязъл, веднъж забеляза

знатната Анаксарета, издънка на стария Тевкър.

Щом я видя, мигновено му жилите зноят прониза.

Дълго се съпротивява, но с разум страстта не потисна

и приближи се молител пред къщния праг на момата.

Скоро любовната мъка откри на кърмачката с просба

да му помогне за благо на своето чадо кърмилно.

Скоро спечели с хвалби от прислугата всички робини

и с покъртителен глас той измоли благосклонността им.

Често изпраща по тях писъмца със затрогващи думи,

често над нейната порта окачва венци осълзени,

ляга по мекия хълбок въз твърдия праг на вратата

и нажалено пустосва и хули резето проклето.

По-люта тя от кипящо море, щом Козичките тънат,

по-твърда тя от желязо, ковано на огън норийски,

и от скалата, която държи за земята жив корен,

тя му се смее надменно, обидните свои обноски

с дръзки слова придружава, отнема му всяка надежда.

Повече не издържа на тъй дълги мъчения Ифис

и произнесе словата прощални пред нейната порта:

„Анаксарето, ликувай! Най-после не ще ти досаждам!

Ти, победителко, весел триумф си подготвяй! Главата

с лавър блестящ окичи и на помощ Пеана повикан.

Аз, победеният, с радост умирам. Ликувай, желязна!

Все ще ти нещо хареса от моята обич, с което

да ти веднъж домилея — заслугата ще ми признаеш.

Но запомни, че едва след дъха ще изтлей любовта ми:

трябва аз да се лиша наведнъж и от двата светлика.

Няма вестта за смъртта ми до теб от мълвата да дойде.

И да не се усъмниш, осезаем сама ще ме видиш,

с моето тяло бездъхо жестоки очи да наситиш.

Но ако, сили небесни, следите делата на смъртни,

памет за мен не губете (в молбите езикът ми няма

да устои), отредете за мен да се дълго разказва

и на мълвата отдайте частта, от живота ми взета.“

Каза и влажни очи и ръце побледнели издигна

Ифис към нейната порта, с венци украсявал я често,

и над вратата завърза на примка въжето и рече:

„Този венец ти се вече харесва, жестока, безбожна!“

и си запримчи главата, все още извърнат към нея,

стегна въжето врата му и висна нещастното бреме.

Охна вратата, когато при спазъм с нозете я блъсна,

ако и няма, разтвори се тя и бедата издаде.

Гръмко слуги се развикват и тялото смъкват — но късно! —

и го пред прага на майка му носят (бащата бе мъртъв).

Ах, тя на скута поема студения труп на сина си,

та го прегръща и жали, тъй както нещастните майки

жалят, и прави, което нещастни родители правят.

С нея начело потегли печалното шествие в сълзи,

носеха бледия труп през града към готовата клада.

Къщата беше край пътя на тъжните съпровождани —

стигна плачът им ушите на твърдата Анаксарета

и се въз нея стовари отплатата на божеството.

„Нека да видя вървежа печален!“ — покъртена каза

и се изкачва припряно до стая с широки прозорци.

Щом забелязва тя Ифис, почиващ на смъртния одър,

нейният взор се смразява, горещата кръв й отстъпва

пред бледнината, опитва се стъпки назад да обърне,

те й отказват, опитва се да си извърне лицето,

но и това не успява и бавно я цяла обхваща

камъкът, който доскоро в гръдта си жестоко таеше.

Разказът басня не е. Саламин и сега съхранява

мраморен лик на любима в свещения храм на Венера,

Взряната. — Всичко това не забравяй, о скъпа, и твърда

ти не оставай, с любящия мене свържи се, о нимфо!

Няма тъй пролетен мраз да ти пари плода при растежа,

няма свирепата буря цвета на клонете да рони.

Щом под старешкия образ напразно това й разказа,

богът в младеж се възвърна, отмахна той всички уредби

на старостта и показа пред нимфата хубост, в каквато

ясното слънце, надвило, насрещните облаци гони

и без препятствие вече насочва отново лъчите.

Готви принуда, но тя е ненужна. Пленена от чара

на божеството, усети и нимфата взаимна рана.