Овидий
Метаморфози (172)

Цип

Също тъй смая се Цип, щом с рога на главата видя се

в речна повърхност. Видя се, но първо помислил измама

водния образ, опипа той неведнъж с пръстите чело,

дето докосна, каквото видя. Неупрекнал очите,

тъй си застина подобно воител, надвил над врага си,

дигна ръце към небето, натам и очите и рече:

„Сили небесни, каквото и чудото да предвещава,

щастие ли, да важи за града и рода на Квирина,

или заплаха — за мене!“ От чимове раззеленели

вдига той тревни олтари и в благоуханния огън

вино от блюдото лей и на скоро закланите жертви

вътрешността треперяща разглежда, разгадка да търси.

Щом като в нея се вгледа тиренският жертвогадател,

важни събития там разпозна и велики промени,

но все мъгляви. Когато от дроба на агнеца дигна

острото свое око към рогата на Ципа, възкликна:

„Царю, привет, че на тебе, на теб и рогата ти, Ципе,

ще се прекланя туй място ведно с твърдината латинска!

Но не бави се, побързай! Отворени порти те чакат.

Тъй повелява съдбата. Посрещнат в Града и почетен,

ти ще царуваш и скиптър завинаги ти ще получиш.“

Стъпки и мрачно лице той обърна назад от стените

на Столнината: „Далече, далече дано да прогонят —

о! — боговете такива поличби! Живот на изгнаник

по ме привлича от туй, в Капитолия цар да ме видят.“

Рече и тозчас народа съзва и сената достоен,

но по-напред си потули рогата над мирния лавър

и възкачи се въз вала, въздигнат от смелите войни,

и призовал според стар обичай най-напред боговете:

„Има мъж — рече, — не бъде ли той надалече заточен,

цар ще ви стане. Не го назовавам, но белега соча:

носи на чело рогове. Авгурът пред вас прорицава:

ако се в Рим настани той, ще имате робски закони.

Можеше сам през вратата отворена вътре да влезе,

но му попречихме ние, доколкото няма от мене

по-близък никого той. От града го, квирити, махнете

и ако той заслужава, вържете го в тежки вериги

или страха отстранете чрез смърт на деспота фатален!“

Както се шумно вълнуват върхари на китни борики,

щом из тях гневният Евър свисти, или както в морето

буйстват вълните и стига шумът отдалече ушите,

тъй и народът боботи. Но през гласовете безредни

на множеството се чува над всички един вик: „Но кой е?“

Гледат един друг челата и белега търсят — рогата.

Цип се отново намеси: „Когото сподиряте, тук е!“ —

и от глава сне венеца. Макар от народа възпиран,

той слепоочника сочи с украсата, двата си рога.

Всички навеждат очи и дълбока въздишка оттръгват:

бяха видели главата, с делата спечелила слава —

кой би могъл да повярва, — неволно. Но те не желаха

да я лишат от честта и възлагат венеца тържествен.

А първенците, при тази забрана да влезеш в степите,

с толкова почетен полски имот те сдобиват, о Ципе,

колкото с впрегнати в плуга волове самият би смогнал

в ден да обхванеш до залез от изгрева на светлината,

и върху медната порта вдълбават подобни рогове,

чудния образ за дълго да спомнят на бъдни потомства.