Овидий
Метаморфози (31)

Ехо и Нарцис

Първа разбра, че не му е лъжовна речта, Лириота,

синкавокосата нимфа, която Кефис бе увлякъл

в своето вито русло и насилил след плен във вълните.

От оплодената своя утроба красивата нимфа

нежно детенце доби, оттогава достойно за обич,

с името Нарцис. Запитан, гадателят на бъднината,

дали ще стигне детето до срока на зрялата старост,

даде той отговор: „Да, ако себе си то не познае!“

Дълго изглеждаше пуст на авгура гласът, но накрая

и новостта на страстта, и видът на смъртта го доказа.

Беше синът на Кефис към петнадесетте си години

нова година придал — ту дете, ту младеж да изглежда,

беше от много девойки желан и от много младежи,

но (тъй предвзета надменност живееше в нежното тяло)

никой младеж не можа, не можа да го трогне девойка.

Зърна го, както той гони към мрежите плахи елени,

нимфа една сладкогласна, незнаеща ни да немее,

щом друг говори, ни първа да почне — екливата Ехо.

Тяло бе Ехо тогава, а не глас. Разтваряше устни

не другояче, а както сега приказливата нимфа:

от наредени слова произнасяше крайните само.

Стори Юнона това, че додето тя можеше своя

Юпитер из планината в общуване с нимфи да хване,

Ехо отвличаше с думи нарочни богинята дълго,

докато те се измъкнат. Сатурния, щом се досети,

рече й: „Твоят език, що така ме е мамил, ще има

по-малка сила за тебе от днеска — за най-кратък говор.“

Следва заканата дело. Но можеше нимфата все пак

в края речта да повтаря и чутите думи да връща.

Щом като Нарциса зърна, забродил по пусти пътеки,

тя запламтя от любов, по следите му тайно поема —

колкото по го следи, пламенее от по-силен огън,

но другояче, а както възпламната сяра, споена

около факелен връх, доближения пламък прихваща.

Колко жела да пристъпи до него с ласкателни думи,

нежни молби да му тя изрече! Естеството й пречи

първа да почне, което й то позволява — охотно

звуците чака, на тях да отвръща на слово със слово.

Викна момчето веднъж, отклонено от вярната свита:

„Има ли някого тука?“ и „тука“ отвърна му Ехо.

Чуди се то и на всички страни се оглежда и с гръмък

ясен глас вика: „Ела!“, и зовящия тя призовава.

Пак се озърна и щом не се никой показа, извика:

„Що ме отбягваш?“ и ето отекнаха същите думи.

Спира се то. Заблудено от срещния ек, се провиква:

„Тук да се срещнем!“ — на кой зов тя по-драговолно би

дала

отговор? — и за ответ: „Да се срещнем!“ — отеква му Ехо.

И от речта си сама запленена, напусна гората

и се затече с ръце да обвие любимата шия.

Бяга то и през бега: „Не протягай ръце за прегръдка!

Вих предпочело смъртта — то крещи, — вместо ти да ме

имаш!“

Тя не можа да му друго отвърне, освен: „Да ме имаш!“,

скри се презряна в леса и лика си засрамен прикрива

с листи дървесни, сега в пещери недостъпни живее.

Все пак остава страстта й, с обидата тя по̀ нараства.

От непрестанните грижи увяхва нещастното тяло,

кожата изпосталява, отлитат във въздуха всички

сокове нейни телесни. Глас само и кости остават.

Жив е гласът й, а казват, че костите станали камък.

Днес по гори се таи, в планината, макар и незрима,

всеки я чува — гласът й единствен живее у нея.

Нея така той, а също и други планински и водни

нимфи измами, така пренебрегна и множества мъжки.

Най-после дигна ръце към небето един пренебрегнат:

„Тъй да обича и то, тъй любимото да го избягва!“ —

рече. Молбата му права прие рамнунтийската дева.

Имаше извор кристален, блестящ със сребристи вълнички.

Още не бе от пастир и кози из планинските паши,

пито от друго животно докосван, не беше от птица,

пито от кой да е звяр, ни от паднал клон струи помътвал.

Беше опасан с трева, избуяла от близката влага,

и с гъст шумак, непропускащ до мястото слънчева жега.

Тука отседна момчето, от дългия лов и от пека

морно, примамено то от красивия кът и потока,

и доде своята жажда насища, жад други се ражда,

и доде пие, пленено от дивия образ под него,

пламва по блян безтелесен, водата за него е тяло.

То се само възхищава на себе си с глед неподвижен,

сякаш застинало в образ, изваян от пароски мрамор.

Наземи легнало, гледа очите — съзвездие двойно,

буклите — накит, достоен за Бакх и за Феб Аполона,

шията — слонова кост, и страните, все още момчешки,

своето нежно лице, белотата си, розовината

и се учудва на всичко, с което самото учудва,

себе си сляпо желае, обича, обичано то е.

Жадно, за себе си жада усеща — и пали, и пламва.

Колко ли пъти — напразно — целува лъжовния извор,

колко ли пъти ръце във водата потапя да галне

шията, там отразена — но себе си как да погали?

Без да съзнава що вижда, от образа виждан изгаря —

съща заблуда омайва очите му и ги възбужда.

Що, доверчиво момче, по видения бегли залиташ?

Нигде не е любовта ти. Загубваш я, щом се извърнеш,

синка на лик, отразен във водата, под себе си гледаш.

Тя съдържание няма, явява се с тебе и чезне,

с теб ще си тръгне сама, ако можеше ти да си тръгнеш!

Нарцис не може оттам ни от глад, ни от мисъл за отдих

да се откъсне и тяло прострял на тревата на сянка,

неутолимия взор приковава в измамния образ

и от очите си сам се погубва — привдигне се малко

и със прострени ръце пред околния лес възклицава:

„Дали е някога някой, гори, по-жестоко обичал?

Знаете вие, били сте потаен подслон за мнозина

и продължава животът ви цели столетия вече,

дали е някой така — припомнете си — чезнел от обич?

Любя го, виждам го аз, но когото и виждам, и любя,

все ми убягва. Такава измама възпира страстта ми.

И да ми расне скръбта, ни дълбоко море ни разделя,

ни планина, нито път, ни стена със заключена порта.

Скъдна вода ни дели. За прегръдка самият бленува.

Колкото пъти протегна уста към водата кристална,

толкова пъти и той устремява уста срещу мене.

Ето, почти те докосвам, разделя ни, влюбени, малко.

Който да си, излезни! Не мами ме, момче ненагледно!

Пипна те, бягаш — защо? Ти от моята хубост и младост,

вярвам, не бягаш, по мене копнееха даже и нимфи!

Все пак ми вдъхва ликът ти приятелски тайна надежда —

щом аз протегна ръце, ти към мене нагоре протягаш,

смея се, смееш се ти, забелязвал съм твоите сълзи,

щом съм отронвал сълза, като кимна, насреща ми кимаш.

И като гледам как движиш красивите устни, разбирам —

ти ми отвръщаш словата, които не стигат слуха ми.

Аз съм това! Уверих се, не мами ме образът собствен,

от обич към мене горя. И разпалвам, и сещам огньове.

Но що да сторя? Да моля? Какво? Или той да ме моли?

Всичко, що искам, е в мен. В нищета от богатство

изпаднах.

О, ако можех сега да изляза от своето тяло!

Нова мечта на обичащ — да бъде далеч обичта му.

Моите сили отнема скръбта ми. Живот дълготраен

нямам пред себе си вече. Във възраст най-ранна умирам.

Но ми не тегне смъртта. Със смъртта ще умре и копнежът.

По-дълголетен живот за любимия бих аз поискал,

но ще издъхнем с един и същ дъх неразделни двамина.“

Рече това и към същия лик, безразсъден, се върна,

със сълзи водата смути, тъй от повърхнината смутена

образът пак помътня. Забелязал, че чезне, извика:

где бягаш? Тук остани, безсърдечен, недей изоставя,

който те люби — това, що не мога с ръка да докосна,

нека поне съзерцавам, да храня безумството тъжно

Тозчас от горния край той одеждата с вопъл разкъса

и по разголена гръд се заудря с ръцете мермерни,

розова червенина му гръдта разранена обагря

както при ябълков плод — от едната страна той белее,

а руменее от друга, и както зърната на грозда,

още преди да узреят — с петната от пурпур пъстреят.

Щом се наново видя във водата, сега прояснена,

повече не устоя той й както на лекия огън

жълтият восък се стапя, и както сланата сребриста

сутрин от топлото слънце, така от любовната мъка

той се топи и полека изгаря от вътрешен огън,

багрите вече не са белотата и руменината,

чезне и свежест, и мощ, и това, що пленяваше взора,

тлее самата снага, по която копнееше Ехо.

Щом го видя тя, макар незабравила още гнева си,

мъка изпита и колчем нещастното викне: „Горко ми!“

нимфата с вик отразяващ повтаря съзвучно: „Горко ми!“

Още додето ръцете му шибаха с плясък плещите,

същия плясък звънлив тя отпращаше из планината.

Сетната реч прикован над водата едва бе изрекъл:

„Ах ти, момче, аз напразно те любих — и мястото върна

същите думи, — прощавай!“ — и Ехо отвърна:

„Прощавай!“

И отмалял, той отпусна глава на зелените злаци,

склопи смъртта му очите, захласвани в собствена хубост.

Даже в подземното царство приет, във вълните стигийски

пак се оглежда. Сестрите наяди оплакаха брата

и му поднесоха дар от главите си рязани къдри.

Екна плач и на дриади. Плача им подемаше Ехо.

Беше приготвена клада, носилка, размахваха факли,

но бе изчезнал трупът, вместо него шафраново цвете

със снежнобели венчета съгледаха върху земята.