Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Фуриите

Стръмно се спуска пътека, под мрачната сянка на тиса

към дълбината подземна през кобно безмълвие води.

Дъха мъгли там ленивият Стикс. Новоидещи сенки,

от мъртъвците следгробни видения, слизат по нея.

Мраз и тъма над трънаци витаят и новите мани

недоумяват по кой път стигийския град да достигнат,

дето е мрачният Дит твърдината зловеща издигнал.

Хиляди входове водят в града ненаситен и зеят

градските порти вред. Както морето от цял свят реките,

всички души тъй поглъща подземното царство. Народът

никога там теснота не изпитва, тълпите се вместват.

Бродят блуждаещи сенки без тяло, без кръв и без кости,

част посещават площада, част своя подземен владетел,

част упражняват поминък, тъй както в живота предишен,

другата част претърпява заслужено своята казън.

Няма как, спуска се там от чертога небесен Юнона,

тласка такава омраза и гняв на Сатурн дъщерята.

Щом като стъпи тя там, от свещеното тяло потиснат,

прагът изстена и Цербер надигна главите си, трите,

в същото време излая трояко. Повиква сестрите —

тези чада на Нощта, божества непреклонни и строги.

Те пред тъмничния вход, зарезен със стомана, седяха,

седнали решеха те от косите си черни змиици.

Тозчас познали Юнона сред сенките на мрачината,

станаха трите богини. А мястото казват Възмездно.

Титий, на югера девет изтегнат, си даваше дроба

да го кълват. Към водата ръце ти напразно протягаш,

Тантале. Вечно плодът на дървото над тебе убягва.

Тикаш скалата, Сизифе, но тя все пропада отново,

на колелото Иксион кръжи — и се гони, и бяга,

черпят вода без почивка Белидите, тя все изтича —

дето решили веднъж братовчедите да си погубят.

Щом на Сатурн дъщерята изгледа навъсено всички,

и преди всичко Иксион, обърна очи подир него

пак към Сизиф и възкликна: „Защо пък от братята този

вечните мъки търпи, горделив Атамант пък живее

в пищен палат и оттам и жена му, и той ме презират

винаги?“ И обяснява защо е дошла разгневена

и що желае. Това тя желала: палатът на Кадъм

да не остане и бяс Атаманта да тикне към зверство.

Всичко примесва — молби, обещания, строги повели,

и подстрекава Юнона богините. След като свърши,

с гняв Тисифона си стърси косите, в безреда и сиви,

тя от лицето отмахна с ръка пропълзели змиици

и отговори: „Ненужни са дългите заобикалки.

Свършено смятай, каквото нареждаш. Противното царство

хай напусни, завърни се в ефира, в небето прекрасно!“

Тръгна Юнона доволна. Преди да навлезе в небето,

ръсна я с пръски вода на Тавмант дъщерята Ирида.

Грабва в мига Тисифона страхотна пропития с кърви

факел, намята си плаща, от капеща кръв червенеещ,

после опасва за пояс на кръста си гъвка аспида

и от дома се измъква. След себе си спътници води

Ужас, Уплаха и Скръб и с лице разтревожено Лудост.

Ето застава на прага. Вратата Еолова, казват,

се разлюлява. Крилете от явор загубиха блясък,

слънцето гасна. Изплаши съпругата тази поличба,

и Атамант се изплаши. Решиха дома да напуснат,

но ги на входа запря страхотията Ериния.

Дигна ръцете си тя, омотани със змиини възли,

силно разтърси косите. Засъскаха злобни змиите.

Част по плещите пълзят, о гърдите й част се увиват,

съсък издават и блюват отрова, премятат езици.

Ето откъсва сега от косите си две от змиите,

сграбчва ги и с бедоносна ръка ги запраща нататък.

Те по гръдта на Ино пропълзяват и на Атаманта

и утежняват с дъха си духа им. По тялото рани

те не оставят. Умът възприема ужасния удар.

Беше богинята взела и течна нечута отрова,

слуз от устата на Цербер, ужасна ехиднина слюнка,

празни заблуди и сляпа душевна забрава, и злоба,

сълзи горчиви, полуда, освен тях страстта към убийства,

всичкото стрито ведно тя размесила с алена кръв и

в меден съсъд със зелено стъбло на цволига сварила.

Още додето стоят вцепенени онези, в гръдта им

влива полудния яд и вътрешността им възбужда.

После размахва в един и същ кръг непрекъснато факел

шеметно бързо, да следва след пламъка пламък застиган.

Тъй победила се връща с изпълнена точно повеля

пак в пустошта на великия Дит и разпасва змията.

Вече беснее синът на Еол и крещи сред палата:

„Ей по онези дъбрави, другари, опъвайте мрежи!

Там забелязах току-що лъвица с два малки близнака.“

И той в полуда подгонва съпругата — истински дивеч,

грабва от майчини скути синчето Леарх — то се смее,

нежни ръчички протяга, — през въздуха два и три пъти,

сякаш е прашка, го мята и в твърда скала му разбива

с удар лицето. Едва след това ужасената майка —

мъката туй ли направи или ядовитите пръски —

почва да вие, с развети коси безразсъдна се втурва

с тебе на голи плещи, Меликерте невръстен, и вика:

„Бакхе, евой!“ — но при името Бакх се изсмива Юнона.

„Този ти питомец нека сега ти помогне“ — извиква.

Стръмно скала се издава в морето, от бранове долу

тя се подмива — покров над вълните, от дъжд ги предпазва.

Горе стърчи, към открито море си възправя челото.

Там се Ино покатери (бесът я направи безстрашна)

и невъзпряна от най-малък страх, тя се хвърли в морето,

хвърли и своето бреме. Разпени със скока вълната.

Но се Венера смили над гнета на невинната внучка,

чичото с тези слова приласка: „Божество на водите —

твоята сила, Нептуне, най-близо стои до небето, —

премного искам от теб, но над моите ти съжали се!

Виждаш, в Йонийско море ги подмята огромна вълната.

За богове ги вземи. И към мене морето е склонно,

щом като някога аз се родих в дълбината свещена,

пяна бях и си получих от пяната грайското име.“

Кимна Нептун на молбата: което у двамата тлее,

взе го, а тях той дарува с величие достопочтено,

но им смени занапред имената, смени външността им.

Бога нарече Палемон, а майка му Левкотея.