Овидий
Метаморфози (146)

Главк

Ето подава се шумно нов жител на морската бездна,

пред Антедона евбейска недавна вида си превърнал.

Главк, щом девойката зърна, в сърцето безумна страст

сети.

Думи, с които помисля, че нейния бяг ще забави,

той произнася, но тя се не спира и в силния уплах

качва се въз планина, до брега разположена близо.

Издатина над самото море се надвесва огромна,

горе във връх се стеснява, засенчен от шума дървесна.

Тука на сигурно място бега си запира. Не знае

чудо ли, бог ли е той и учудва се тя на боята

и на косата, която покрива гърба и плещите,

и че минава търбухът му в гъвкава рибя опашка.

Сети се той и опрян на подмола, издигнат до него:

„Ни съм страшилище — виква, — ни морско животно,

девойко,

бог на вълните съм. Нямат в моретата повече сила

нито Протей, ни Тритон, ни синът Атамантов Палемон.

Някога смъртен аз бях, но, разбира се, още тогава

бях се отдал на морето дълбоко, край него прекарвах —

или на суша изтеглях рибарските теглещи мрежи,

или седях на скала и връвта направлявах с камъша.

Близо до морския бряг се разстилаше свежа ливада,

плискана тук от вълните, а там оградена от злаци.

Ни рогоноси юници увреждаха нейната паша,

нито я хрупахте, кротки овци и кози рунтавели,

още не беше пчелата събирала цветен прашец там,

хората още не брали цветя за венци на челата,

нито косили ръцете със сърпи. Отседнал бях първи

в тази ливада, додето ми мокрите мрежи изсъхнат,

там на брега да си разпределя уловената риба.

Аз я изтърсих — една част попаднала в моята мрежа,

друга част от доверчивост захапала моята кука.

Наподобява лъжа, но нима ще ме ползва лъжата?

Уловът, щом се докосва до злаците, почва да шава

и се премята и скача на сушата както в морето.

Докато аз се дивя, двоумя, във вълните се връща

целият улов, напуска стопанина нов и лъката.

Смаях се, поколебах се и дълго причината търсих —

някакъв бог ли това причини или сокът на билка?

«Но що за свойство — си казвам — тук билето крие» —

откъсвам

стръкче с ръката, откъснал, го сдъвквам със зъби в устата.

Сокът незнаен едва бе проникнал до моето гърло

и ненадейно усетих, че силно сърцето ми бие

и че привлича гръдта ми нагонът към нова природа.

Дълго аз не устоях и: «Прощавай завинаги, земьо,

няма от днес да ме видиш» — извиках и скочих

в морето.

Удостояват ме с прием и чест като свой боговете

на дълбините, зоват Океана и Тетия викат,

смъртната част да ми вземат, в божественост те ме обличат.

Девет чак пъти пречистни магесни слова изговарям

и повеляват гърдите си аз в сто реки да облея.

Ей незабавно потичат от всички посоки порои

и ми главата обливат вълните на всички морета.

Толкова мога от всичко, което се случи, да кажа,

толкова аз съм запомнил. А другото сам не усетих.

Щом се завърна свестта ми, видях се по-инак на тяло,

не както бях по-напред, изменена бе и мисълта ми.

Тук си съгледах за пръв път брадата ръждивозелена,

също косата, която надълго влека по морето,

още огромните плещи, ръцете си синкави зърнах,

долу бедрата извити, пригодни за рибешки перки.

Що ми е този вид, що ми е милост на морските сили,

що съм аз обожествен, ако всичко това те не трогва?“

Може би богът не беше молбата докрая изказал,

но изостави го Сцила. Отблъснат, той кипва и тръгва

към титанидата Кирка, към нейния дом чародеен.