Овидий
Метаморфози (63)

Ниоба

Лидия цяла роптае, мълвата за случката шества

по градовете фригийски, прониква в далечни предели.

Още небрачна, Ниоба познаваше тази девойка —

беше тогава домът на Арахна в Меония, в Сипил,

но не поучи се тя от мъстта над момата землянка,

да се не мери с небесни и с по-скромна реч да си служи.

С много неща се гордее. Но ни песента на мъжа й,

нито на двама родът, ни мощта на великото царство

будеха тъй радостта й, макар че я радваше всичко,

както чадата й. Щеше сред майките тя най-щастлива

да се зове, но за зло се помисли такава самата.

Ето Манто, дъщеря на Тирезий, гадателка веща,

от божество вдъхновена, предсказваше тъй по стъгдите:

„О, дъщери на Исмен, в многолюдие тук се стечете

и на Латона и двете Латонини рожби отдайте

с блага молитва тамян, заплетете в косите си лавър!

Тъй повелява Латона чрез мен.“ Подчиняват се всички

тивски невести: чела по повелята с листите китят,

хвърлят в свещения пламък тамян и нашепват молитви.

Ето пристига Ниоба посред многочислена свита,

дивна с фригийската дреха, обвезана с нишки от злато.

Прелестна, колкото гневна да беше, главата изящна

ти си разтърси с косите, разстелени по раменете,

метна наоколо поглед надменен и викна: „О лудост!

Да се зоват богове, за които сме слушали само,

не боговете пред вас! По олтари се тачи Латона,

аз, божество, без тамяни оставам! Баща ми е Тантал,

който единствен седя на трапезите на боговете,

моята майка е съща сестра на Плеядите. Моят

дядо Атлант великанът поддържа оста на небето.

Юпитер — вторият дядо, за моя чест тъст ми е също.

Тръпне фригийското племе пред мене. В кадмейската

крепост

аз разполагам. Стените, които въздигна съпругът

с лирата, както народът, на мен и мъжа са покорни.

В който и кът на чертога си погледа аз да насоча,

виждам безмерни богатства. Освен това аз притежавам

лик, за богиня достоен. Придай дъщерите ми седем

и синовете ми седем, снахици и зетьове скоро —

питайте вие тогава защо съм тъй горда й смейте

да предпочитате явно на някой си Цей дъщерята,

тази титанка Латона! На нея, когато да ражда,

скъдно местенце отказа земята пространна. Ни суша,

нито небе, ни море приютиха богинята ваша.

Беше немила в света, но смилил я в скитнята й Делос,

рече: «Ти чужда блуждаеш по суша, а аз по вълните»,

та й отстъпи подвижен подслон. Там на двете си рожби

майка тя стана. Това е седмина от моето лоно!

Аз съм щастлива — това кой оспорва? Щастлива ще бъда,

кой се съмнява в това? И ме сигурна броят им прави,

по съм велика, не може на мен да навреди Фортуна.

Много да вземе от мене, тя повече ще ми остави.

Тези богатства изключват страха ми. Дори допуснете,

че от орляка ми вземат част някаква — няма да бъда

и след щетата смалена до броя на нейните двама —

колкав орляк! Но нима я дели от бездетните много?

Тайнствата изоставете в мига, от косите снемете

лавъра!“ Снемат го те и прекъсват подетите тайнства,

шепотом — само тъй могат — молитствуват пред божеството.

Люто богинята кипна, възлезе на Цинт, на върха му,

и към близнашките рожби с такива слова заговори:

„Ето ме, вашата майка, тъй горда, че вас е родила,

и не по-долу от всяка богиня, освен от Юнона!

В мойта божественост вече не вярват, от култ и олтари

мене ме гонят, освен ако, рожби, не се притечете!

Но нима само това? Дъщерята на Тантал прибавя

към светотатството хули, тя дръзна и вас да подрежда

след челядта си, а мене нарече сирота — което

да й се връща, — показа, безбожна, езика си бащин.“

Искаше още Латона молби към вестта да прибавя.

„Стига! — Феб каза. — Забавят разплатата дългите жалби.“

Същото рече и Феба. И мигом с летеж през ефира

двамата в облачно було дойдоха в кадмейската крепост.

Беше се ширнало равно поле недалеч от стените,

тъпкано все от конете, където корави копита

и върволяк колела наситняваха земните буци.

Някои от седемте синове на Амфион там яхат

яки коне, и възсядат им те гърбовете, блестящи

в тирения пурпур, и дърпат юздите, от златото тежки.

Ето Исмен между тях, пръв зачатък на майчино лоно,

докато в определен кръг обръща бега на жребеца

и усмирява с юздата устата му, в пяна обляна,

виква внезапно „горко ми!“, в гръдта му се вбива стрелата,

той из ръцете, които умират, изпуска юздите

и постепенно се свлича през дясната плешка на коня.

Близкият Сипил, дочул през ефира звъна на колчана,

конския повод отпусна, тъй както кормчията, който

пред буреносния облак отпуска платната, висящи

от вси страни, да не би да пропусне и най-малък повей,

но и в стремглавия бяг го застига трептяща стрелата

неотклонима, забива се тя във врата му отгоре

и от гръкляна отдолу желязото голо изскача.

Както се беше навел, през врата и краката на коня

той се преметна и топла кръвта му опръска земята.

Клетият Федим и Тантал, наследник на дядово име,

тъкмо привършили бяха редовната конска обяздка

и за младежка борба към палестрата светла минават.

Вече се счепкаха яко, преплели телата си плътно

гръд срещу гръд. Изсвистя из изопната струна стрела и

както се бяха преплели, тя двамата братя прониза,

рухнаха те наведнъж, наведнъж те, от болка превити,

проснаха върху земята тела, наведнъж те склопиха

проснати сетния взор, наведнъж се простиха с душите.

Щом ги видя Алфенор, се заудря до кърви в гърдите

и се притичва да дигне с прегръдка телата студени,

Но неизпълнил дълга си, се свлича — във вътрешността му

вбива делийският бог съдбоносното остро желязо.

Той го изтръгна, но с него изтръгна и част от дроба си,

в куката впита, и рукна в ефира с кръвта му душата.

Не проста рана срази Дамазихтон с момчешките къдри.

Беше улучен, където започва бедрото и дето

меката вдлъбнатинка задколенните жили минават,

и докато се стреми да измъкне стрелата злотворна,

друга стрела до перата си чак във врата му се вбива,

ала назад я отхвърля кръвта му, която избликва

в струя висока нагоре и въздуха реже с лъча си.

Пиопей най-последен напразно ръце за молитва

беше издигнал и: „О богове, вие заедно всички —

той се провикна, незнаещ, че не всички трябва да моли. —

Милост!“ Смили се сега лъкодържецът, но безвъзвратно

метна желязото вече. И все пак от най-лека рана

падна той — не надълбоко му сегна сърцето стрелата.

Общата скръб и мълвата, и сълзи на свои донасят

сигурна вест на Ниоба за тъй ненадейната гибел.

Чуди се тя, че решили това боговете, гневи се,

дето са дръзнали тъй, че с такива права разполагат.

Тозчас бащата Амфион затъкна в гърдите си меча

и тъй умиращ завърши скръбта си ведно със живота.

Колко сега бе Ниоба различна от тази Ниоба,

що от Латонини жертви разгонваше скоро народа

и през стъгдите вървеше навирила гордо главата!

Будеше завист у свои, а днес и врагът я оплаква,

върху телата студени се хвърли тя и безразборно

на синовете си седем раздава последни целувки.

И като вдига от тях към небето ръце посинели:

„О, наслади се, жестока Латоно, от моята горест —

рече й тя, — наслади се, сърце насити със скръбта ми!

Диво сърце насити! А мен с трупове седем погребват.

О, тържествувай, сияй, неприятелко, ти побеждаваш!

Но побеждаваш ли ти? От щастливката теб притежавам

повече клетата аз. Побеждавам след толкова смърти.“

Рече тъй, но иззвъня из извития лък тетивата.

Ужас всади тя у всички, освен у едничка Ниоба.

Дръзка я прави злината. Пред братските одри стояха

в черни одежди сестрите, косите отпуснали в жалост.

Иска една из гърдите на брата да вади стрелата,

но като свежда лице върху брата, в смъртта отмалява.

Друга при опит да вдъхне утеха у клетата майка

спря отведнъж, онемя от невидима рана превита,

устни дори не разтвори, доде да издъхне дъха си.

Тази в бега си напразен се свлича, а друга погива

върху сестра си, една се прикрива, а друга се гърчи.

Шест претърпяха смъртта си от рани различни, остана

сетната. С цялата дреха и с цялото тяло закри я

майката виком: „Едната, най-малката ти остави ми!

Искам от многото само едната, най-малката само!“

Но доде моли, се свлича и тази, която тя иска.

И сред телата на мъж, синове, дъщери се отпуска,

камък я прави бедата. Косите й повей не вее.

Бледо, без кръв е лицето, от тъжните нейни ланити

поглед бездеен се втренчил, животът в лицето изчезнал.

И по-навътре самият език и небцето й твърдо

се вкаменяват и спира по жилите всякакъв тласък.

Повече врат не извива, не може ни крак да помръдне,

ни да раздвижи ръце. Вкаменена е вътрешността й,

все пак тя плаче. Отнася я вихър страхотен от буря

в нейната родна земя. Там навръх планината вкована,

тя се топи и текат и днес още от мрамора сълзи.