Овидий
Метаморфози (34)

Дъщерите на Миний

Но дъщерята на Миний не мисли, че трябва да тачи

култа на бога. Че той е на Юпитер син, безразсъдна,

тя не признава. Споделят сестрите безбожната мисъл

на Алцитоя. Приканил бе жрецът жени и робини

общо да чествуват Бакх — да оставят труда си и с кожи

да си загърнат гърдите, да спуснат коси без повезки

и увенчани с цветя, да замахат обвитите с листи

тирси. Но тъй им предрече: обидят ли те божеството,

лют ще му бъде гневът. Подчиняват се майки, невести —

кошници, станове те, недопредена вълна оставят,

пушат тамян, призовават и Бакх, и Лией наред с Бромий,

огнеродения бог, дваж създаван, единствен двумайчин,

чува се още: „Низей!“, „Тионей с неподрязани къдри!“

и „О, Леней, отгледвач на лозата, сърца веселяща!“,

още: „Никтелий!“, „Отец Елелей!“ и „Иакх!“ наред с

„Еван!“

и имена многобройни, които ти, Либере, инак

носиш по грайски предели. Запазваш невехнеща младост,

о, вековечно момче, с красотата си всички засенчваш,

от небесата блестиш. Щом без рогове ти се покажеш,

грееш с моминско лице. Под властта ти е целият Изток

чак до водите на Ганг, оросител на смуглите инди.

Своите сквернители ти, почитаем, наказваш: Пентей и

с двойната брадва Ликург, а тиренците хвърляш в морето.

Возят те на колесница два риса със шарена сбруя

по вратове и тела, а те следват вакханки, сатири

с вечно пияния старец — подпира залитащо тяло

той на тояжка, едва се държи на дръгливо магаре.

Дето и да се вестиш, проечава гълчава младежка,

смесена с възгласи женски, кънтят под ръцете тимпани,

вдлъбнати медни чинели и флейти чемширови дълги.

„Благ, милостив се яви между нас!“ — Исменидите молят

и по повелята служат на Бакх. Миниадите само

с несвоевременен труд за Минерва сквернят

празненството —

влачат от вълна влакна и пресукват на палеца прежда

или на стана тъкат и към труд и робините нудят.

Рече едната от тях, като теглеше нишка с лек палец:

„Докато други празнуват с участие в тайнства измамни,

ние, които Палада, богинята по-добра, сдържа,

иска полезния труд облекчаваме с разни беседи

и да разкажем поред за наслада на своя слух волен

всяка по нещо забавно, та времето леко да мине.“

С нея съгласни, сестрите предлагат тя първа да почне.

Но що от многото тя да разкаже, че знаеше много —

дали за теб да говори, о вавилонянко Деркета,

как ти, превърната в тяло, облечено в люспи, се хвърли

някога, както разказват мъже палестинци, в басейна

или как нейната щерка с израсли криле по плещите

сетните свои години прекара на бялата кула,

или как с биле омайно и песни онази наяда

в риби безгласни превърна телата младежки, додето

същото бе претърпяла, или за дървото, което,

с кръв оросено, плода си от светъл на тъмен превърна?

Тази легенда накрая избра, че е малко известна,

и като точеше нишки от вълната, разказа почна: