Овидий
Метаморфози (70)

Езон

Вече в Хемония майки, бащи престарели принасят

дарове за синовете спасени, обилен тамянът

върху жарта се топи. Позлатяват рогата на жертви

и не забравят обета. Но липсва от жертвите Езон,

той наближаваше края, съсипван от тегнеща старост.

Каза тогава на Езон синът: „О съпруго, признавам:

своя живот ти дължа и макар че ми всичко отдаде —

невероятно велики дела спрямо мене извърши,

но ако могат (какво ли не могат?) магесните думи,

към възрастта на баща ми придай част от моята възраст.“

Не издържа тя, заплака, синовната обич я трогна.

С друго сърце за баща си, Еет изоставен, си спомня,

чувствата все пак стаява. „Какво светотатство, съпруже —

казва в ответ, — от устата ти днес се изтръгна? Нима аз

мога от твоя живот да прехвърля години на други?

Не позволява Хеката, че дръзка е твоята воля.

По-голям, Язоне, дар от желания дар ще получиш.

Ще удължа аз живота на свекъра с мое изкуство,

а не с години от тебе. Но само онази богиня

с трите лица да помогне на необичайния почин.“

Липсваха три нощи само, додето да сключат рогата

целия кръг, и когато изгря с най-сияйния блясък

и се загледа Луната с най-ясния лик към земята,

тръгна Медея от къщи, разпасала дрешния пояс,

боса, коси разпиляла без никакъв накит въз плещи.

Крачи с блуждаеща стъпка в среднощно мълчание нямо

без съпроводи. Безгрижни почиваха в сън несмущаван

хора и птици, и дивеч. Пристъпва без никакъв шумол.

Сякаш заспали дълбоко, безшумни са всички шубраци.

Листите неми не трепват, не трепва и росният въздух,

само звездите трептят. Към звездите протяга ръцете,

триж се обръща, триж черпи вода от потока и впръсква

росните капки в косите, надава триж воеве волни

и коленете превила на твърдата почва, извиква:

„О Нощ, на тайните вярна, о златни звезди на небето —

спътнички лунни, които сподиряте дневната жега,

о троеглава Хекато, която ми почина знаеш

и помагачка пристигаш на моите песни магесни,

Земьо, която предаваш на мага обайните билки,

о ветрове, о ефир, планини, езера и потоци,

о богове на нощта, богове на леса, помогнете —

с вашата помощ възвръщам при воля реките към извор,

да се дивят бреговете, моря неспокойни смирявам

със заклинания, тихи вълнувам и облаци гоня

или повеждам след мен, ветрове и разгонвам, и викам.

С моите песни магесни разтварям устите на змии,

живи скали из земята изтръгвам и дъбове яки,

клатя горите, повелям чрез вас планините да тръпнат,

земното лоно да тътне, души да излизат из гроба.

Тебе, Луна, призовавам, макар че медта от Темеза

твоето зло намалява. Бледнее на дядо колата

от песента ми, бледнее от мои вълшебства Аврора.

Вие ми бичия плам потушихте и с витото рало

обременихте врата, непривикнал на никакво бреме,

вие въвряхте в ужасен раздор земеродните воини,

вие приспахте пазача безсънен и пратихте в грайски

пристани златното руно, измамили зорката стража.

Сокове днес са ми нужни, чрез тях старостта, надделена,

да се въззема в разцвет, да набира младежки години.

Ще ги дадете — не са заблестели напразно звездите,

ни е напразно дошъл, от крилатите дракони теглен,

тук колесникът.“ Дошъл от ефира, бе там колесникът.

Тъкмо се тя възкачи, обузданите драконски шии

тъкмо погали, с ръцете потърси юздите послушни

и се въздигна. Следи тесалийската Темпа там долу

и направлява змиите по вече познати предели,

гледа тревите, които подхранват със сокове Оса,

Пелион, Отрие и Пинд, и Олимп — и от Пинд по-надигнат.

Тези, които хареса, тя или от корен изскубва,

или грижливо сече с кривината на своя сърп меден.

Много магесни треви си подбра от брега на Амфриз и

много покрай Еридан, а помогна и ти, Енипее,

даде от себе си дан и Пеней, из вълните и Сперхий,

нещо прибави брегът и на Беба, обрасъл с тръстика.

Късва тя жива трева от евбейския град Антедона,

още нестанал прочут с променената Главкова външност.

След като от колесника с крилатите дракони сглежда

девет дни всички полета и толкова нощи Медея,

вече се върна. Змиите, от мириса лъхнати само,

свлякоха старите кожи и върнаха своята младост.

Щом се завърна, застана пред прага тя и пред вратите.

Само небе е над нея. Докосване мъжко отбягва.

Там два олтара издига от чимове. Вдясно олтарът

принадлежи на Хеката, а левият е на Ювента.

Двете огнища оплита с листак и със злакове полски,

близо до тях издълбава в земята две ями и върши

тайнства: забива в гръкляна на жертвата с черното руно

ножа и с нейните кърви залива широките ями.

Върху кръвта тя възля от съсъда с несмесено вино,

после възля от съсъда с току-що доеното мляко,

ля и слова из уста, призова божествата подземни,

царя на сенките моли, съпругата крадена моли

да не избързват да грабнат душата на старото тяло.

След като тя ги смилява с молби, с продължителен шепот,

дава повеля да сложат болнавото тяло на Езон

вън на открито. С вълшебство в дълбока го дрямка потапя,

сякаш безжизнен труп, тя го полага въз злачна постеля.

Но отстранява на Езон сина, отстранява слугите,

с непосветени очи да не гледат магесните тайнства.

Пръсват се те начаса, а Медея с коси разпилени

като вакханка кръжи покрай двете олтарни огнища,

в черната яма с кръвта напоява нацепени факли

и напоени ги пали от двата олтара, пречиства

три пъти стареца с плам, триж с вода и със сяра три пъти.

А върху огъня в медник могъщите сокове вече

врат и кипят в белотата на буйната пухкава пяна.

Корени там тя сварява, подбрани в хемонския дълбей,

и семена, и цветя, и разяждащи сокове черни.

Камъни сипва отгоре, ломени от крайния Изток,

и песъчинки, измити от отливи на океана.

Още насипва роса, уловена през нощ пълнолунна,

и от прокобния бухал крилата му, не без месата,

кълцана вътрешността на менлив вълк, привикнал да сменя

зверския образ с лика на човека. Не липсваше там и

на цинифийската тънка хелидра петнистата кожа,

черният дроб на елен дълголетен, въз всичко прибавя

с клюна главата на врана, живяла до девет потомства.

След като тя си приготви и тези, и хиляди други

неименувани средства за дело свръх сили човешки,

всичко Медея забърква с отдавна засъхнала клопка

от миролюбна маслина и слоеве горни и долни размесва.

Ето че сухата съчка, в горещия медник въртяна,

първо се раззеленява и скоро се в листи облича

и изведнъж натежават по нея готови маслинки.

Колчем пък огънят пръсне от облия меден съд пяна,

там по земята, където попаднат горещите капки,

почвата цъфва, цветя избуяват и най-меки паши.

Щом ги видя, и веднага си меча измъкна Медея,

порна гръкляна на Езон, предишната кръв му източи,

после му сока изсипа. Кога го прие през устата

или през раната той, белотата си губят косите,

губи брадата и те чернотата отново си връщат,

мършавината изчезва, премахват се бръчки и бледост,

свежа плът пак се наслагва, дълбоките бръчки изпълва.

В тялото бликва живот. С удивление Езон се чувства

силен, какъвто се помни преди четирийсет години.