Овидий
Метаморфози (91)

Филемон и Бавкида

Речният бог замълча. Любопитната случка покърти

всички. Едничък синът на Иксион, презрял боговете,

както бе с дързостна мисъл, осмя доверчивите: „Басня

ти, Ахелое, разказваш и премного мощни представяш

тези небесни, щом мислиш, че лик и отнемат, и дават.“

Всички, изпаднали в ужас, отхвърлиха дръзките думи.

Лелег, героят, съзрял по години и разум, от всички

пръв заговори: Мощта на небето не знае предели,

тя е велика. Рекат ли небесните нещо, то става.

Чуй, да не се колебаеш. Растат по Фригийското бърдо

дъб и до него липа, защитени от скромна ограда.

Мястото сам съм видял. Към полята на Пелопс ме прати

нявга Питей — преди време над тях е царувал баща му.

Има наблизо там блато — земя обитаема нявга,

днес по водите му плуват гмурците и блатни кокошки.

Юпитер в образ на смъртен дошъл и с баща си дошъл бе

Атлантиад жезлоносец, от себе си махнал крилата.

Хлопаха двама за отдих и място на хиляди къщи,

хлопнаха хиляди порти. Прие ги единствена къща —

ниска, покрита със слама и блатна тръстика. Но в нея

благочестивата бабка Бавкида ведно с Филемона,

своя връстник, от младежки години се свързали бяха,

старост дочакаха там, облекчаваха там нищетата —

нея не криеха те и търпяха я двамата мирно.

За господар, за слуга ли запиташ, едно бе и също.

Цялата къща са двама, нареждат те, те изпълняват.

Стигнали скромната хижа, небесните жители скоро

влязоха вътре, главите привели през ниска вратичка.

Старецът сложи седалка, покани да седнат за отдих.

Груба покривка на нея побърза да сложи Бавкида,

гребна от топлата пепел в огнището, после раздуха

огъня, вчерашен, с листи и суха кора го подсили

и със старешкия дъх го разпали, свали от тавана

борина, ситно ситнена, донесе изсъхнали съчки

и натрошени на дребно, под медно котле ги постави.

После обряза листата на зелка, която съпругът

бра от поена леха, откачи тя с двузъбата вила

свинска опушена плешка, на черна греда закачена,

пазена дълго там горе, и рязна от нея парченце.

И наситнява го тя, и във вряща вода го потапя.

В същото време развличат те с приказки своите гости,

после изтупват дюшека от меката блатна тръстика,

сложен отгоре на одър с подставка от върбови стволи,

и го покриват с покривка, която се случваше само

в празници те да постилат. Но беше тя проста, протрита

тъкан, подходна съвсем за легло от върба. Боговете

скоро възлегнаха там. Треперяща Бавкида, в престилка,

масичка слага, но беше единият крак нееднакъв.

След като с чиреп го тя изравни и премахна наклона,

тъй изравнената маса избърса с разлистена мента.

Слагат двуцветни маслини — плода на девица Минерва,

есенес късани дренки, лежали в мътилка от вино,

репички, мляко, сгъстено в извара, салата маруля,

още яйца, върху пепел нежарка обръщани леко,

всичко в съсъди от глина, поставят на масата още

кратер, от също сребро цизелиран, и букови чаши,

по кухината отвътре намазани с пласт от жълт восък.

И не след дълго предлага огнището топлите гозби,

скоро поднасят и вино, наистина неотлежало,

то се измества за малко встрани, за да дойде десертът.

Има там орехи, има сушени фурми и смокини,

ябълки сочни, побрани в разлати панерки, и сливи,

има и гроздове, брани от пурпурни лозови гранки,

бляскава медена пита лежеше в средата пред ясни

гостоприемни лица и не лоша, не леностна воля.

Двамата виждат тогава, че колчем съдът се опразни,

от само себе си с вино отново се пълни догоре.

Тръпнат, от чудото те поразени, издигат ръцете

и Филемон, и Бавкида в уплаха подземат молитва,

молят за прошка, задето поднесли оскъдна трапеза.

Хранеха гъска едничка, пазачка на скромната хижа.

Нея обрекоха в жертва на своите гости небесни.

С бързи криле, изморява тя изнемощелите старци,

дълго от тях се изплъзва и най-после — вижте —

дотичва

до боговете. Клането на птицата те забраниха.

Рекоха: „Да, богове сме и нашата мъст ще получат

всички безбожни съседи. А вие сте удостоени

да се спасите от злото. Но само дома напуснете,

следвайте нашите стъпки и по стръмнините

планински

с нас поемете!“ И двама приемат съвета. Подпрени

върху тояжки, се силят да лазят по дългата урва.

Вече на хвърлей стрела от планинския връх отстояха.

Поглед обръщат назад и съглеждат: заляло е блато

цялата местност, едничка останала тяхната хижа.

Докато те се дивят и оплакват съседската участ,

тяхната къщичка стара, дори и за двамата тясна,

се преобръща на храм, на колони подпорите стават,

покривът, някога сламен, се жлътва и грейва от злато,

дверите блясват дълбани с длето, а земята

е в мрамор.

Кротко им казва тогава синът на Сатурна: „Кажете,

старче почтен, за почтения мъж о достойна съпруго,

що ви желае сърцето.“ Съветва се малко с Бавкида

и извести Филемон на безсмъртните общата воля:

„Нека ви станем жреци и да бдим над светините ваши.

След като ние в живота живяхме сговор ни години,

нека един и същ час да ни грабне, та аз да не видя

гроба на мойта жена, нито тя да ме в гроб закопава.“

Тяхната воля се сбъдва. Додето живяха, те бяха

стражи на храма. Когато, сломени от дълги години,

пред стъпалата свещени веднъж си разказваха случки

из местността, Филемон забеляза внезапно Бавкида

и Филемона, старика, Бавкида видя как шумнее.

Вече, когато по двете лица се развиха върхари,

докато беше възможно, разменяха поздрав: „Прощавай,

скъпа съпруго“, „Прощавай, съпруже“, и скоро устата

листи закриха. Показва и днеска тинийският жител

стволове два съгранични, от двете тела произлезли.

Тази история слушах от старци, съвсем не измамни

(няма защо да ме мамят). Самият видях на клонака

вити венци окачени. Аз нови възложих и рекох:

„Бог е любимият богу, почитан е, който почита.“