Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (140)

XXIX

Зимата си отиде. Жана оздравяваше бавно, но все пак силите й забележимо се възстановяваха.

Часовникът в замъка дьо Горд удари два. Меко пролетно слънце огряваше зелената трева на моравата пред сградата, пъпките на дърветата всеки миг щяха да се разпукнат и да се покажат свежите връхчета на младите листенца.

Жана седеше в гостната на партера, прозорците към градината бяха разтворени. Вазите бяха пълни с първите пролетни цветя.

Въпреки свежата и радостна природа лицето на Жана бе тъжно: само преди седмица й бяха съобщили за смъртта на Рене и сега тя горчиво оплакваше сестра си, която смяташе за най-преданото същество на света.

Доктор Максим се бе завърнал вече в Рансей, тъй като според него в замъка не се нуждаеха повече от услугите му. Напразно графът го увещава да вземе поне някаква сума за лечението на Жана; докторът категорично отговори:

— Достатъчно възнаграждение ми е радостта, господин графе, че успяхме да спасим госпожа Жана! Доволен съм, че се ползвам от вашето уважение и благодарност, която тъй горещо ми изразявате. За мен това е голяма отплата!

Женевиев също отказа да вземе пари, тя само рече:

— Вие толкова много сторихте за мен и за клетите ми деца, господин графе! Имам само едно желание, което се надявам да не отхвърлите: да остана до края на живота си до моята мила господарка.

— Вие сте член на семейството ни, Женевиев — отвърна графът. — Ще дам образование на двете ви момчета и се надявам, че никога няма да се разделим!

Ведрата, слънчева пролет озаряваше с мир и спокойствие изстрадалите души в дома на дьо Горд…