Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (83)

XXXIII

Когато влезе в деветия месец на бременността си, Лазарин каза на Марсел, който не пропускаше ден, без да се яви в дома й:

— Виждаме се за последен път, приятелю… ще трябва да се разделим за няколко седмици.

— Но как така! — възкликна Марсел. — Няма ли вече да ме приемате?

— Нито вас, нито когото и да било. Решаващото време наближава. Освен моя баща и лекарите друг не ще влиза в този дом. Помислете добре, приятелю — усмихната му обясни Лазарин, — светското общество не подозира нищо; постоянното присъствие на млад мъж в дома на жена, която всеки момент трябва да се сдобие с дете, може да предизвика всякакви предположения… Казвате, че ме обичате, и аз ви вярвам. Нима бихте искали да ме компрометирате, ако се окажа толкова слабоволева и ви разреша да ме навестявате?

— В никакъв случай! — печално промълви Марсел, — но какво ще стане с мен? Толкова да ви обичам и да не зная нищо за вас?

— Тихо! Моля ви, по-тихо… Преди всичко, аз ще ви пиша, а освен това нищо не ви пречи да посещавате баща ми и от него да научавате новините за мен.

— Ех, ще се виждам тогава с него, щом не е възможно да виждам вас… А сега — каза развълнувано Марсел, — имам една гореща молба и много ще ме огорчите, ако ми откажете.

— Не зная за какво се отнася, но ако е в границите на разумното и възможното, защо да не я изпълня!

Марсел събра всичката си решителност и заяви:

— Искам да стана кръстник на вашия син… защото непременно ще имате син. Съгласна ли сте?

Маркизата се засмя.

— Клети ми приятелю — промълви тя, — очаквах нещо забавно и наистина така се оказа. Не се шегувайте! Как бих могла да ви поканя за кръстник? Като какъв?

— Как! Нима вие ме питате — като какъв?!

— Не обяснявайте повече, и двамата знаем за какво се отнася, но подобна ситуация може да стане сюжет за водевил — и никога няма да се сбъдне в действителност. Нима е трудно да се разбере, че ако маркиза дьо ла Тур дю Роа покани непознат млад мъж за кръстник на детето си, ще изглежда напълно смахната! Представяте ли си клюките във висшето общество! Хайде, мили приятелю, не мислете за подобни празни неща… Кръстникът е вече определен и всичко е уговорено. Кръщенето ще бъде великолепно. Ще се радвам да ви видя на него.

— Кой ще е кръстникът? — попита Марсел.

— Зет ми, граф дьо Горд. Надявам се, че ще одобрите избора.

Марсел си тръгна, преследван от натрапчивата мисъл: „Ето че за това дете ще бъда никой… А всъщност съм му баща“.

Вратата се затвори зад гърба му, за да прекрати всякакви светски посещения.

Раждането настъпи само след седмица — малко по-рано от деветте месеца след смъртта на маркиз дьо ла Тур дю Роа. Лазарин доби без особени мъки здраво, хубаво дете. Марсел Ложие се оказа прав — детето беше момче.

Смелият план на маркизата се увенча с успех — правата на младата вдовица се оказаха непоклатими. Оттук нататък нищо не можеше да лиши голямата дъщеря на Жул Льору от богатството.

Ако детето останеше живо, майка му двайсет и една година, до пълнолетието му, изцяло щеше да управлява имуществото на маркиза, а след изтичането на това време щеше да запази една трета от него… Ако детето умреше, маркизата щеше да запази за себе си цялото имущество. Лазарин не изпитваше кой знае колко горещи чувства към детето, но се забавляваше с малкото смешно същество, потънало сред скъпи дантели.

Дойката, красива нормандка, беше избрана предварително.

Кръщенето се състоя седмица след раждането. Тъй като Раул дьо Горд не смееше да остави болната Жана дори за ден, помоли Жул Льору да го замести. Кръстница стана вдовицата херцогиня д’Еспани дьо Лотрек, близка роднина на покойния маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа.

Детето бе кръстено Раул Анри Робер.

Жул Льору, възгордял се до немай къде, разпрати куп покани. Красивата църква „Света Троица“ беше пълна, всички се бяха събрали да видят някогашния банкер с осемдневния си внук на ръце — с новия маркиз дьо ла Тур дю Роа. Необходимо ли е да отбелязваме, че Марсел Ложие беше най-отпред и не отделяше очи от детето.

След завършването на обреда, заобиколен от честитящи светски дами и господа, бащата на Лазарин попита Марсел:

— Какво ще кажете, мили приятелю, харесва ли ви бебето?

— Великолепно е — убедено отвърна Марсел, — не съм виждал по-красиво!

— Прилича на мен, нали? — продължи Жул Льору и без да дочака отговора, рече: — Искате ли да го целунете?

Марсел грабна малкия и го зацелува бясно.

— Недейте така, господине! — развика се дойката. — Дайте ми го! Ще вземете да му строшите нещо…

Марсел неохотно върна бебето на дойката.

Жул Льору неумолимо продължи, като потриваше ръце:

— Чуйте това херувимче, както го нарича дойката! Истински баритон! Какво щастие! Колко навреме се роди! Още осем дни и големият род дьо ла Тур дю Роа щеше да остане без наследник! Ужасно нещастие!

Като чу тези думи, Марсел не можа да удържи усмивката си.

Лазарин се възстановяваше бързо и две седмици след кръщенето отвори врати не само за доскорошния поручик, но и за всички светски посетители. Париж бързаше да изрази добрите си чувства към очарователната вдовица, за която навред се говореше така: „Колко е млада още! При това — красавица и с огромно богатство. Не бива да се заравя жива в провинцията… Щом й свърши траурът, сигурно ще заживее в Париж.“

От три след обед карети една след друга спираха пред входа на хубавата къща срещу парка Монсо.

Марсел Ложие дълбоко се ядосваше на този поток от гости, който не го оставяше насаме с Лазарин…