Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (132)

XXI

Рене бавно се разхождаше по терасата пред входа в замъка сред статуите на богове и богини от гръцката митология. Трябваше внимателно да прецени и подготви всяка своя следваща стъпка, за да приключи с тази проточила се история, която можеше да прерасне в заплаха за нея. Девойката на моменти се спираше и устремяваше поглед в далечината.

По някое време до нея се приближи един от камериерите на графа и й извести, че господин дьо Горд желае да я види. Веждите на Рене се свъсиха. „Какво ли иска от мен?“ — се попита тя. Няколко секунди трескаво се мъчи да намери отговора, но сетне махна с ръка и се запъти към апартаментите на Раул.

Рене влезе в приемната на Раул може би малко по-бледа от обичайното, но решителна и напълно овладяна. Присъствието на доктора я жегна малко, но тя възстанови хладнокръвното си държание. Кимна леко на Максим, към когото винаги се държеше пренебрежително, и подаде ръка на зет си:

— Здравейте, братко. Щом сте изпратили да ме повикат, явно се отнася до нещо спешно и важно, затова не се забавих никак.

Раул с усилие надви чувствата си и произнесе почти спокойно:

— Благодаря ви, сестро, разчитах на вашата отзивчивост. Кажете, добре ли се чувствате днес: май ми се струвате малко уморена?

— Да си призная, наистина съм изтощена, но съм напълно здрава.

— Да, ролята на болногледачка ви отне доста сили.

Рене му хвърли кратък подозрителен поглед, но само рече:

— Когато се отнася до Жана, милата ми сестра, готова съм да пожертвувам и живота си. Никоя жертва не е достатъчна… Но защо да говорим за мен! Сигурно по друга причина сте ме извикали?

— Наистина трябва да поговорим за Жана… Вероятно сте забелязали, че през последните дни състоянието й се уравновеси? Поне не се влошава… Болестта й сякаш спря на едно място.

— И аз стигнах до този извод — отговори Рене. — Не виждам да е по-зле, но не смея да се надявам на подобрение…

— Защо? Надеждата е велико благо!

— Така е, но често подобно облекчение се оказва краткотрайно. Бива ли да възобновяваме надеждите си, когато може би сетне мъката ще ни връхлети с огромна сила! Помислете за това, братко.

Раул не издържа и закри лицето си с ръце. За да го избави от мъчителния разговор, Максим реши да го замести:

— Понеже се стремим да избегнем огромната мъка, за която споменахте, графът реши, и аз подкрепих това негово намерение, да опитаме една радикална мярка. Почти съм сигурен, че сега, когато зимата е близо, госпожа дьо Горд трябва да смени климата.

— Забравяте, господин докторе, че тази смяна е напълно невъзможна — възрази девойката.

— Защо смятате така? — попита Максим.

— Нима разчитате, че Жана ще издържи дори съвсем кратко пътуване? — възкликна Рене. — Преди да стигне на двайсет километра от замъка, клетата ми сестра ще издъхне!

— Позволявам си да не ви повярвам, госпожице. Графинята е толкова млада и на нейната възраст организмът има изненадващи резерви. Аз също ще й давам лекарства, които да укрепят силите й, да я мобилизират. В тази критична ситуация трябва да действаме решително. Да се борим с всички възможности!

— Значи — прекъсна го Рене — вие откарвате сестра ми другаде? И къде, ако може да попитам?

— В Ница.

— Кога?

— Не бива да губим време; ще отпътуваме още утре.

— Добре, не ще се наложи да ме чакате; ще си събера багажа дори по-бързо от вас.

Господин дьо Горд се намеси:

— Не е необходимо — гласът му прозвуча дрезгаво, непознато. — Само докторът и аз ще придружим графинята.

Лицето на Рене се сгърчи, те хвърли злобен поглед на зет си.

— Сигурно не ви разбрах добре… Нима искате да кажете, че ще заминете без мен?

— Моля да ме извините — промълви Раул, — но именно това исках да ви кажа.

— Как, ще ме отделите от Жана ли?

— Нямаме друг изход.

— Защо е тази жестокост? С какво съм заслужила подобно сурово отношение? Нима не се посветих изцяло на заболяването й? Кой е направил повече от мен, дори и колкото мен?

— Наистина никой не стори това, което сторихте вие! — отвърна графът. — Точно затова не ви вземаме с нас. Милата ми съпруга е толкова зле… Бива ли да допуснем и вие да се разболеете, при това от преумора! Не, няма да позволя такова нещо, затова не настоявайте.

— Умолявам ви, братко…

— Безполезно е, не ме молете — спря я Раул.

— Ах, ще умра от мъка и тъга — извика Рене. — Какво ще правя тук съвсем сама?

— Нито ще останете сама, нито в дьо Горд. Пратих вече човек при Лазарин… Утре сутринта тя ще дойде да се сбогува с Жана и ще ви вземе със себе си в ла Тур дю Роа. Можете да останете при нея или да заминете за Париж при баща си; както виждате, не ви заплашва самота.

Рене притисна кърпичка до пламналите си от яд очи.

— Добре — пророни тя, — ще изпълня вашата воля, но знайте, че като ме разделяте от сестра ми, дълбоко ме огорчавате. О, Раул, никога не съм мислила, че сте способни на такава жестокост! — и девойката избухна в плач.

Докторът се намеси:

— Колкото и да ви е тежко, мила Рене, грижете се за нашата болна до заминаването й. Налага се и аз да отскоча до Рансей, за да предупредя майка си. Ще дам на госпожа дьо Горд лекарството сега, а следващата доза ще помоля да й дадете вие в три часа.

Рене наведе очи, за да скрие радостния им блясък, и отговори:

— Бъдете спокоен, докторе, ще изпълня заръката ви. Казахте — отново да вземе лекарство в три, нали?

— Да, госпожице, точно в три. Освен това ви моля да не казвате нищо на графинята за утрешното заминаване, за да не се вълнува отсега.

След мълчаливия обед, когато на трапезата седяха дьо Горд, Рене и докторът, Максим даде лекарство на Жана и се качи в каретата. Конете поеха в тръс.

На километър от замъка кочияшът спря. Докторът се върна в замъка, като незабелязано се промъкна през парка, а каретата продължи за близкото село Вертфейл.