Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (93)

VIII

Хектор не губи време и веднага седна да напише писмо до автора на обявата, в което накратко даваше сведения за себе си и за своето богатство. Писмото завършваше с думите:

„Моля, известете ми, милостиви господине, къде и кога бих имал честта да се срещна с вас, разчитайки на благоразумната ми скромност, и приемете уверенията ми за най-дълбоко уважение към Вас. С искрени чувства на почит оставам Ваш покорен слуга, който никак не би желал повече да се нарича.

Хектор Бегур.“

Младежът хвана плика с писмото и се запъти към най-близкия пощенски клон, където лично го пусна в кутията — не можеше да довери толкова важно послание на лакея.

Изминаха цели четири дни. Отговор не идваше. Бегур започна да се отчайва и ядът му се равняваше на дълбокото разочарование. „Чиста мистификация е било! — си казваше той. — И аз като глупак се хванах на въдицата! Някой шегаджия нарочно е пуснал тази обява, за да разнася навред отговорите на разни наивници като мен… Ех, да ми падне, хубавичко ще му платя!“

Най-сетне обаче на петия ден камериерът донесе на Бегур плътен плик с червен восъчен печат, върху който ясно личеше герб под корона на принц. Почеркът издаваше нещо старовремско и аристократично.

Бегур като художник ясно се ориентираше в хералдиката и веднага възкликна:

— Корона на принц! Обявата не е била шега!

Листът на писмото бе със същия герб с корона и съдържаше само няколко реда:

„Принц Годефроа дьо Кастел Виван ще има удоволствието да приеме г-н Хектор Бегур утре, в сряда, в дванайсет часа. Улица «Комартен», №…“

Хектор бе сам в стаята и си рече на глас:

— О, чудесният принц дьо Кастел Виван! Познавам го, разбира се — приятелят на Жул Льору…

Закъснението на отговора бе напълно обяснимо. Когато получи посланието на Бегур, принцът според неизменния си обичай веднага се залови да разучи кой е авторът.

Той много искаше да се сдобие с богат син, но държеше младежът да е с неопетнено минало и освен това да притежава огромно и безспорно богатство. Приятел на принца в полицията събра необходимите сведения, а принцът лично прегледа всичко, каквото се отнасяше за бъдещия му роднина.

На следващия ден Бегур развълнуван се запъти за срещата.

Малкото жилище на принца се състоеше от четири красиво наредени стаи; всеки предмет издаваше изящен вкус и представляваше истинска ценност. По стените висяха картини от старата френска школа; полилеите бяха от изящен кристал, върху полиците на камините се забелязваха истински антикварни ценности. Ако би пожелал, принцът можеше да събере доста пари от вещите си, но той за нищо на света не би се разделил с прекрасната си движима собственост.

Спалнята му беше истински музей на любовта; по стените бяха окачени безброй портрети на красиви дами в масло и туш, от най-големия до най-малката рисунка — трофеи от любовните подвизи на принца. „Ако си напиша спомените — казваше понякога принц Годефроа, — шевалие Жак дьо Казанова ще потъне в забрава…“

— Но защо не ги напишете? — го питаха събеседниците му.

— Нямам време; може би някога, когато възрастта не ще ми позволи да прибавям нови победи…

Но годините отминаваха, без да разклатят здравето на този як и винаги весел човек, като само добавяха нови глави към ненаписаните му мемоари.

Часовникът бавно започна да отброява дванайсет.

Пред жилището на принц дьо Кастел Виван спря карета с два красиви черни коня. Принцът се приближи до прозореца и направи кисела гримаса:

— Фрапиращ разкош! — избъбри той. — Безвкусица, надминаваща границите на поносимото! Да, това момче ще ми струва доста усилия… Но може пък да е схватливо.

Хектор през това време се изкачваше по стълбището.