Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (100)

XV

Лазарин нанесе първия си удар. Скръстила ръце на гърдите, се обърна към Марсел и с дълбоко презрение произнесе:

— Значи вие стигнахте вече до закани?

Оскърбен не толкова от думите, колкото от тона, Марсел отговори рязко:

— Оказа се, че заплахата подействува, защото вие дойдохте! Подчинихте се на заповедта ми!

Без да обърне внимание на думите му, Лазарин продължи:

— Как си позволихте да ми пишете така? Вие отправяте закани срещу жена! А аз ви смятах за джентълмен. Кой сте вие, Марсел Ложие?

— Аз съм човек, страдал твърде много благодарение на вас и който не желае повече да страда — категорично заяви Марсел.

— Вашите претенции ме ядосват! Заканите ви са възмутителни! Защо искате да ме погубите пред очите на обществото?

— Вие знаете, че няма нищо по-скъпо за мен от вашата чест! Нали постоянно настоявам да осветим с брак нашата връзка…

— Аз — ваша жена! Никога! Да ми станете господар! По-добре още веднага да умра!

Марсел пророни унило:

— Лазарин, вие вече не ме обичате…

— И какво от това? Аз съм само на двайсет години, имам право да се влюбвам и да разлюбвам. Никой не може да ми забрани!

— Вярвайте, Лазарин, така повече не може да продължи!

— Най-сетне да кажете нещо разумно! — възкликна Лазарин. — Да се разделим завинаги! Това е единственото ми желание.

Устните на Марсел пребледняха.

— Искам да ви предупредя, госпожо, че или ще принадлежите на мен, или на никой друг. Щом вече не ме обичате, не ще ви позволя да обичате когото и да било друг. Забранявам ви да обичате! Бъдете моя съпруга, Лазарин; ако не сте съгласна — бъдете ми любовница, защото не ще имате нито друг съпруг, нито друг любовник.

— А как ще ми попречите? — попита предизвикателно маркизата.

— Опитайте — и ще видите как. Винаги между себе си и другия мъж ще съзирате мен. Само смъртта може да ви освободи от моята любов! Ще извикам на дуел всекиго, на когото се спре вашият избор — тогава се молете той да ме убие.

След кратко мълчание маркизата попита:

— Нищо друго ли не желаете да ми кажете?

— Нищо повече.

— Тогава ме откарайте в къщи.

Каретата зави и полетя бързо към парка Монсо.

Останала сама в стаята си, Лазарин се отпусна в креслото до камината и се замисли дълбоко. Биваше ли да допусне този човек да й пречи? Не, хиляди пъти не! Щом пречката не може да бъде отместена от пътя, тя трябва да бъде унищожена.

„Той сам си произнесе присъдата“ — избъбри неволно Лазарин; взе лист хартия от писалището и написа: „Много бях ядосана… Предлагам ви мир. Забравете всичко и ме чакайте утре по същото време на същото място“.