Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2009)
Лека корекция
ClubRipBoss (2009)
Форматиране
beertobeer (2009)

Издание:

Ксавие Дьо Монтепен. Силата на парите

ИК „Земя“, 1993

ISBN 954–8345–01–3

История

  1. — Добавяне

XIX

В замъка дьо Горд Максим прекара цялата нощ в оранжерията, като ту задрямваше, ту се будеше в един от ъглите, свит под клоните и листата. Рене не се появи.

Женевиев бе останала в стаята на Жана, като също дебнеше всяка стъпка на Рене. И двамата не бяха забелязали нищо съмнително.

— Какво ще предприемете сега, господин Максим? — попита Женевиев.

— Нямам кой знае какви планове — отвърна докторът. — Помолих графа да ми даде каретата и ще отида до Орлеан за нови лекарства, които изписах от Париж, понеже са съвсем редки.

— Нима ще заминете, господин Максим! — извика пребледняла добрата жена.

— Само за няколко часа.

— Но ако Рене се реши да действува? Какво ще правя без вас?

— Преди да замина, ще дам лекарството на госпожа дьо Горд и тя ще го изпие пред мен… После ще кажа на графа във ваше присъствие, че до завръщането ми госпожа Жана не бива да пие абсолютно нищо. Затова ще спрете Рене с думите, че докторът е забранил да се дава на госпожата каквото и да било, а графът ще ви подкрепи.

— Дали ще ме послуша?… И кога най-сетне ще разобличим тази долна отровителка, господин Максим?

— Утре…

— Колко е далеч до утре! Правосъдието понякога закъснява…

Максим Жиро замина за Орлеан; вярната камериерка се настани до господарката си с намерение да не мръдне дори на крачка от нея до завръщането на доктора.

Рене почти не излизаше от стаята си, обзета от неясно безпокойство. Видя й се странно, че докторът за пръв път от толкова месеци беше пожелал да опита лекарството; съмнително й се стори, че толкова лесно повярва в причината за изгарянето на пръстите й. „Едва ли знае нещо със сигурност — си мислеше Рене, — но може би инстинктивно налучква истината, а това е вече опасно! Още първия ден, когато този доктор се появи, усетих, че може да се превърне в заплаха за мен. Какво да правя? Грешка ли някаква допуснах? Мисля, че бях много предпазлива. Досадно ще е да заседна на плитчина точно преди пристанището! Пожертвувах всичко в името на целта си, но май доста се забавих. Трябва да действам по-решително. Ако Жана умре тези дни, вече никой нищо не ще може да докаже! Ще действам смело!“

Същия ден Лазарин пристигна към два следобед. Стори й се, че Жана сякаш е по-добре, или поне не личеше положението й да се е влошило. Надеждата да види сестра си оздравяла отново се възроди у маркизата и тя, по време на вечерята, каза на Рене и Раул, че на другия ден може и да не дойде, тъй като не вижда пряка заплаха в състоянието на Жана.

Максим, който в Орлеан приготвяше твърде особени лекарства от сложни компоненти, изпратени от Париж, се завърна едва към среднощ. Женевиев излезе да го посрещне и двамата си размениха погледи; докторът се увери, че в негово отсъствие не беше се случило нищо особено. Двамата с Женевиев решиха да дежурят на смени цялата нощ до леглото на Жана, за да не допуснат никаква намеса на Рене.

Най-сетне звездите избледняха, светла ивица обагри от изток тъмното небе. Настъпваше денят, този трагичен ден, който трябваше да изправи лице срещу лице два безпощадни врага, единият от които се наричаше престъпление, а другият — безкористна преданост.

Към девет сутринта камериерът влезе при Раул и му извести, че доктор Максим Жиро желае да разговаря с него.

— Нека да влезе — веднага отговори граф дьо Горд. Скочи при вида на лекаря, чието лице изглеждаше мрачно и съсредоточено, сякаш таеше някаква ужасна вест.

— Какво има, Боже мой! — извика графът. — Преди час ми се стори, че Жана е доста по-добре… Не съм ли сгрешил?

— Не — отговори Максим. — Колкото и да е опасно положението на госпожа Жана, през последните дни то не се влоши — напротив.

— Но защо тогава лицето ви е толкова мрачно, разстроено, защо ме плашите така? Щом не се отнася до графинята, никаква друга мъка не може да ме обезпокои кой знае колко.

— Сигурен ли сте в това, господин графе? — попита медикът.

— Напълно — рече Раул, — щом не се отнася до Жана, всичко друго е безразлично за мен. Дори ей сега да влязат и да ми кажат, че съм напълно разорен — окото ми няма да мигне.

— Ех, да се отнасяше до разоряване — пророни тихо докторът.

— Плашите ме! Зная, че сте сериозен човек — какъвто и удар да ме очаква, вървете направо към целта!

— Добре тогава, наистина ще ви кажа за какво съм дошъл още сега, но първо трябва да се уверя, че сме сами.

Максим обиколи цялата стая, надникна зад завесите, прегледа нишите и заключи двете врати — за банята и за коридора. Това бавене трябваше да подготви графа да чуе наистина нещо ужасно и да го посрещне с цялото си мъжество.

След огледа докторът се приближи до Раул.

— Е? — подхвана нетърпеливо графът, — говорете, какво чакате?

— Преди всичко ми дайте дума, че ще останете спокоен, докато говоря.

— Разбира се!

— Чуйте тогава…