Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (110)

XXVI

Когато баща й си замина, Лазарин повика слугата да му извести, че няма да приема днес, и остана ядосана и печална в гостната да размишлява по новото си положение.

Всичките й планове се рушаха! Короната на принцеса й се изплъзваше… А Марсел, виновникът за всичките й нещастия, нейният мъчител, тържествуваше победа! Колко го мразеше тя в тези часове, какви ужасни мисли за мъст й минаваха през ума!

Привечер обаче се поуспокои и си рече: „Може би няма причина за отчаяние! Докторът твърдял, че нямало надежда; но нали и докторите грешат! Колко осъдени на смърт от тях си живеят преспокойно… Най-добре ще е сама да се убедя какво е положението…“

Лазарин скочи бързо от диванчето, на което бе прекарала доста часове, и извика слугата.

— Кажете да запрегнат каретата — каза тя — и пратете камериерката ми при мен. Предупредете майордома, че няма да вечерям в къщи — ще прекарам вечерта у баща си.

След десетина минути Лазарин със затворена черна рокля и шапка с воалетка се качи в каретата. Беше грабнала и един плътен чер воал, който допълнително метна върху шапката си.

— При татко — рече тя на кочияша, като затвори вратата на каретата.

Жул Льору си бе наел малко жилище на улица „Маделен“; само за пет минути Лазарин вече бе при него.

— Да ви изчакам ли, госпожо маркизо? — попита кочияшът, като спря.

— Не. Елате да ме вземете в дванайсет — отвърна Лазарин и влезе във входа. Беше сигурна, че няма да завари баща си в къщи; изчака каретата да завие и изтича бързо навън. След минута нае скъпо и прескъпо карета, която да я откара до Вил д’Авре и да я върне след това в Париж.

Беше почти десет, когато каретата спря пред големия хотел-ресторант във Вил д’Авре. Терасата изглеждаше празна; вероятно повечето посетители на ресторанта се бяха разотишли. Отпред се виждаше спряна само една кола. „Сигурно е на доктора“ — помисли си Лазарин, спусна гъстия дълъг воал пред лицето си и слезе.

— Искам да видя ранения — каза тя на съдържателя, изправил се пред нея със свещ в ръката.

— Защо не, госпожо? Стига лекарят да не възразява — и поведе неизвестната дама към стаите на горния етаж.

Когато почукаха на вратата, отвори личният камериер на принца. Опитният слуга се досети, че вероятно пред себе си вижда дама от висшето общество, която не желае да бъде разпозната. Лазарин му изказа желанието си, като го придружи с една златна монета.

— Защо да не видите ранения, госпожо — отвърна камериерът, — стига само лекарят да разреши — той отвори вратата, пропусна дамата вътре и тихо излезе в коридора.

Лазарин се озова в стаята и се спря на прага. Стаята бе доста оскъдно обзаведена, две свещи — едната на камината, друга — върху малката масичка, слабо осветяваха бедната обстановка. Хектор бе поставен полуседнал в малкото легло, подпрян на куп възглавници. Лицето му изглеждаше мъртвешки бледо и посърнало, дишаше мъчително.

Колкото и коравосърдечна да беше Лазарин, тази печална гледка я потресе; тя потръпна цялата, от очите й бликнаха сълзи.

„Някоя влюбена в принца аристократка — рече си младият, но уважаван и прочут в Париж доктор. — Горката жена!“ От съчувствие към скръбта й той стана и се приближи.

— Кураж, госпожо! — меко промълви той на разплаканата дама. — Сигурен съм, че тук ви водят сериозни причини, а не празно любопитство. Съвземете се, моля ви!

Лазарин надви вълнението си и проговори:

— Ще събера всички сили, милостиви господине, но е твърде печално, че този блестящ млад живот може да угасне толкова скоро! Не виждате ли някаква надежда да го спасите?

Лекарят поклати глава.

— Нищо ли не може да се направи?

— За съжаление медицината е безсилна. Раната му е твърде тежка и много бих се учудил, ако преживее тази нощ, ако утрото го завари жив. През близките минути очаквам да настъпи криза в състоянието му, която най-вероятно ще го отнесе.

Докторът взе свещта от масата и се приближи до болния. Лицето на Хектор бе започнало да се зачервява, главата му трескаво се мяташе върху възглавницата. Някакви неясни думи се отронваха от устата му. Той ставаше все по-неспокоен, гласът му зазвуча по-силно и тревожно, той извика:

— Ще убия този подлец!… Той няма да преследва… моята любима…

— Чухте ли, госпожо? — обърна се лекарят към посетителката. — Кризата настъпва.

Хектор се мяташе вече трескаво върху постелята и все така в унес повтаряше: „гори ме… рамото… Махнете шпагата! Боли ме… от нея… Той ме убива… умирам…“

Лекарят се мъчеше да го удържи; внезапно въпреки усилията му раненият скочи и падна без сили на пода. От раната рукна кръв…

Лазарин изхвърча потресена от стаята, закрила лицето си с ръце.