Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (102)

XVII

Маркизата се завърна от принцеса Алвинзи и забързана влезе в гостната, където камината ярко пламтеше. Хвърли небрежно палтото си, от сребърни лисици в ръцете на лакея и се обърна към него:

— Ако някой дойде, можете да го уведомите, че приемам. — След това се отпусна в креслото и дълбоко се замисли. — Тази вечер трябваше да действува решително. Трябваше да разкъса тежките окови, които й пречеха, и да се сдобие с нова бляскава титла и още по-грамадно богатство.

Нямаше никакво място за колебание; но все пак, колкото и да беше влюбен в нея Хектор, дали щеше да повярва на това, което тя щеше да му каже? Винаги сигурна в себе си, младата жена тази вечер бе доста неспокойна. Мъчеше се да се овладее, като си казваше: „Всеки, който се съмнява в успеха, е наполовина победен… Трябва да постигна своето! Марсел повярва, че съм му простила, защо Хектор да не приеме моите думи за чиста монета?“

Маркизата застана пред огледалото и се погледна: бе с черна изящна рокля с тесен корсаж; голите й ръце омайваха с дивната си форма, очите й блестяха, нежна руменина обагряше бялата кожа на хубавото й лице. Тя сама правеше прическите си и сега бе вдигнала буйната си къдрава коса високо на тила и я бе закрепила с няколко изящни шноли така, че сякаш всеки момент щеше да се разпилее по раменете й. „Кой би могъл да ми устои?!“ — си рече маркизата, вгледана в своя образ. „Никой!“ — би й отвърнал всеки, който би я видял в този миг.

Принцът се появи в десет и половина.

— Колко сте хубава днес! — промълви той неволно с влизането си.

— Да не говорим за това — усмихната отвърна Лазарин. — Ето, тази вечер сме само двамата; както виждате, сдържах думата си. Предоставям ви двайсет минути и нито миг повече! — завърши маркизата.

— Жестока сте!

— А току-що ми се възхищавахте! От какво се оплаквате? За двайсет минути ще можем да поговорим за много неща. Ей сега ще ни донесат чай, ще погледна часовника след излизането на слугата — и вече тогава ще отброя вашите двайсет минути.

Хектор отчаяно произнесе:

— Но как искате да говоря при това положение? Имам чувството, че ми се подигравате!

— Пазил ме Бог, мили принце!

— Но все пак се усмихвате…

— Сигурно ви изглеждам много лекомислена, обаче всъщност съм съвсем сериозна, макар да се усмихвам. Доброто ми настроение идва от това, че зная за какво искате да ми говорите — че ме обичате отдавна, обичали сте ме някога, като младо момиче от булевард „Осман“, и че ме обичате сега, когато вече съм стара вдовица.

Хектор поруменя.

— Значи вие сте наясно — подхвана той радостно, — че ви обичам и никога не съм преставал да ви любя!?

— Извинете, очарователни принце — възрази малко иронично Лазарин, — не мога да се съглася напълно с вас. Във вашата страст имаше малки паузи, когато забравяхте слабото ми очарование. Но ето че се върнахте отново при мен — и това е най-важното.

— Мила маркизо — подхвана разпалено Хектор, — дори през тези паузи моите мисли не са се отделяли от вас! Причината да ви избягвам по онова време беше тази, че съзнавах каква пропаст ни разделя и нямах възможност да я прескоча. Сега обаче положението се промени из основи. Вие знаете, че освен любов изпитвам към вас и чувство на дълбоко уважение. Докато бях беден художник, можех да ви предложа единствено сърцето си; принц Кастел Виван сега ви предлага и своето име… Приемате ли го?

С тези думи принцът коленичи пред нея. Лазарин си припомни маркиз дьо ла Тур дю Роа, който също тъй пламенно й бе предложил някога да му стане съпруга.

— Станете, станете — припряно го подкани тя, — може да влезе някой!

Хектор се изправи, но настоя:

— Не ми отговорихте… Моля ви, кажете, мога ли да се надявам?

— Хектор — промълви най-сетне маркизата развълнувано, — съвсем лесно бих могла да ви отговоря… но искам да знаете повече за мен.