Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (87)

I

Развитието на историята, която проследяваме, ни накара да изоставим стария си познайник Хектор Бегур в момента, когато бе прогонен от замъка ла Тур дю Роа и трябваше да си тръгне с излъгани надежди и дълбоко унижен, както би се почувствувала лисица, хваната в капана от кокошка.

След завръщането си в Париж младият художник възобнови бохемския си живот, безгрижен и разпилян; работеше, само когато останеше без пари, — помагаше отново на Лоран Ведел или предлагаше карикатури на изданията. Щом сложеше няколко франка в джоба, Бегур се замисляше само как да ги похарчи и да прекара по-весело; в такива дни нямаше сила, която би го накарала да хване четката. Дните и вечерите му минаваха в компанията на прочутата актриса госпожа Бобино и на рояк мили дами без предразсъдъци. По този път на безгрижен мързеливец Бегур, дълбоко уязвен от пренебрежението на Лазарин, можеше да стигне до сериозни провали, ако не беше вродената му, съвсем инстинктивна почтеност, която го удържаше на ръба, но знае ли някой кога човек може да се подхлъзне и да падне в пропастта.

Загубил енергията, волята и амбициите си, като избягваше работата си с нарастващо отвращение, Хектор непрекъснато вземаше заеми, за да продължи бездейния си живот. Съществуването му беше вече унизително — защото бе задлъжнял навред; при това не се отнасяше за значителни заеми, а за дребни, потискащи суми: дължеше на бакалина, на перачката, на хазаите, като непрестанно си сменяше квартирите… Вече нямаше дори прилични дрехи, да не говорим за постоянен подслон.

Като следваха старото правило: колкото по-дребен е дългът, толкова по-нервен е кредиторът, хората, на които Бегур дължеше пари, го пресрещаха на всяка крачка и му досаждаха с крясъците и настояванията си.

Клетникът не можеше да седне в кафене, без някой от мъчителите му да се появи, да застане пред масата му и да се развика, без ни най-малко да се смущава:

— Така си и знаех! За бира и тютюн има пари, господинчото, а щом трябва да си върне дълга на честните хора, дето гледат семейства с малки деца, нямал дори сантим!

И веднага се посипваха обичайните неприятни епитети.

Щом завъртеше някоя пара, художникът отсядаше в някой от евтините приюти за бездомници; пропилееше ли дребните монети, спеше у приятели и приятелки, понякога го прибираше и госпожа Бобино, истински предана на любимия си Тотор.

Но сред всичките тези бури и злощастия страдащият заради унижението си Тотор не губеше нито апетита, нито дори веселия си нрав. Лоши дни за него бяха само тези, когато се налагаше да поработи заради парчето хляб.

Една прекрасна сутрин вестниците не се нуждаеха от политически карикатури и Бегур се запъти при Лоран Ведел. За късмет на младия художник Ведел беше получил поръчка във Вил д’Авре, където трябваше да изрисува таваните на един борсов посредник. Той отведе там и младия Бегур, заключи го за цяла седмица и не сваляше очи от него като от арестант; пусна го чак когато работата бе приключена и го възнагради с двайсет и пет луидора.

Двайсет и пет луидора! Цяло съкровище!

Сигурно някой наивен човек ще си помисли, че Бегур използува поне част от тази относително значителна сума, за да се разплати с кредиторите си, особено с най-упоритите.

Нищо подобно.

Привърженик на правилото „Удовлетвореният кредитор се превръща в разярен тигър“, той не плати дори грош, облече се от глава до пети в магазина за мъжки готови дрехи и реши да го удари на живот, докато се стопи и сетният сантим от тези петстотин франка. С парите в джоба на новото си сако Бегур се запъти към любимата си Елзаска кръчма.

Макар да беше около обед, в кръчмата вече пируваха няколко весели компании на художници, музиканти, литератори заедно с млади статистки от театрите, момичета-модели на художниците, малки продавачки. На маса с весела компания бе седнала и госпожа Бобино; вечерта тя щеше да излезе на сцената в една прочута пиеса, където играеше ролята на маркиза.

Хектор начело на шумна компания нахлу в кръчмата.

— Хей! Приятелю! — подвикна Бегур на кръчмаря. — Донеси четири халби бира, но бързо!

Хектор плати веднага; приятелите му заоглеждаха пъстрата клиентела на заведението и зърнали госпожа Бобино, за да доставят удоволствие на приятеля си, който черпеше, решиха да похвалят любимата му.

— Изумителна е госпожа Бобино! — рече единият. — Няма равна на себе си!

— И каква красавица! Изящна, мила, с осанка на маркиза!

— Тя си е същинска маркиза! — сериозно допълни третият. Мраморната плоча на масата едва не се разпукна от силния юмрук на Бегур.

— Маркиза, а! — извика Бегур. — Колко сте наивни, момчета!… Аз познавам истински аристократки! Те са съвсем друго нещо…

— О, значи ти сега посещаваш салоните на Сенжерменското предградие? Там ли се губи цяла седмица? — засмян попита един от компанията.

— Значи сега общуваш с графини? — обади се и друг.

— Говорих за маркиза… особено за една… Познавам истинска маркиза, с герб, от най-висшите кръгове.

Приятелите му се запревиваха от смях.

— Виж го ти, нашия Тотор! Той вече станал голяма клечка!

Веселият разговор бе прекъснат от друг приятел, влязъл току-що; Бегур понякога нощуваше при него.

— О, тук ли си бил! — подаде той ръка на Хектор. — Къде се изгуби? Получи се едно писмо за теб.

— От кого е?

— Не зная. Донесъл го някакъв дребен човек, приличащ на писар в кантора, и го предал на портиера. От четири дена го нося в джоба си с надеждата да те срещна някъде.

Бегур взе писмото. В горния му край пишеше: „Важно!“. Когато го отвори и извади листа, му направи впечатление печатният текст, с който писмото започваше: „Агенция «РОХ И ФЮМЕЛ», улица «Монмартър» 131“. Съдържанието бе следното:

„Господата Рох и Фюмел Ви молят, господин Хектор Бегур, да заповядате в тяхната кантора по много важен за Вас въпрос.

Молим да не се бавите. Всяко забавяне е във ваша вреда.“

Хектор смачка писмото и го приближи до газовия фенер, за да си запали цигарата с него.

— Писмо от маркизата, нали? — попита ухилен един от приятелите му.

Бегур вдигна рамене и отвърна:

— Пишат ми някакви си Рох и Фюмел; сигурно са получили задача да ме преследват заради някакъв неизплатен дълг. Как ли са узнали, че понякога нощувам у Виктор?

След малко влязоха още двамина художници. Оказа се, че всеки от тях носи по едно писмо за Бегур — отново от агенция „Рох и Фюмел“. Когато до вечерта художникът се сдоби с още три писма от същата фирма, направо се вбеси. „Тези типове — си рече той — явно поддържат свои детективи и са надушили, че съм взел петстотин франка. Може да са големи тарикати, но не са познали; няма да позволя да ми измъкнат парите от джоба.“

Художникът внимателно огледа кръчмата; сред многото физиономии на постоянни посетители забеляза някакъв непознат мъж с изпито лице, седнал на маса в дъното със запалена лула пред халба бира. Бледото му лице издаваше съобразителност и ум, някога тъмната му коса сега бе прошарена и бухнали мустаци покриваха горната му устна. Облеклото му изглеждаше доста бедно. Щом го забеляза, Хектор се наведе през масата към приятелите си и като ги помоли с жест да запазят тишина, им рече:

— Ей онзи отсреща никак не ми харесва! Нищо чудно да е някой от агентите на Рох и Фюмел… ако ви попита за мен, казвайте, че ме няма тук.

Бегур вече бе поръчал вечерята; очакваха само идването на госпожа Бобино от театъра. Келнерът нареждаше приборите.

По едно време непознатият от далечната маса, стиснал лулата си в уста, наистина бавно се приближи към масата на художниците. Спря се точно пред Хектор, взря се в него и попита:

— Вие ли сте господин Хектор Бегур, художник?

Младежите се спогледаха.

— За Хектор ли питате?

— Да, от Бегур се интересува — но той замина за Турция.

— Грешиш — разбрах, че е потеглил за Египет…

— И няма скоро да се върне — подхвана самият Хектор, — защото има намерение да се засели в някоя пирамида и да си поживее там.

Непознатият изслуша спокойно всичките тези щуротии, поклони се най-учтиво и само рече:

— Благодаря ви за любезността, господа… Убедих се, че господин Бегур е отпътувал далеч. Но ако случайно го видите днес, предайте му непременно да отиде утре в агенция „Рох и Фюмел“ на улица „Монмартър“ 131 по важна и бърза работа. Много полезна за него!

Непознатият се отдалечи все така бавно, отново седна на масата си и поръча поредната халба бира.

След малко се появи и госпожа Бобино — звездата на Люксембургския театър, преминала в театър „Батиньол“, тя бе красива снажна брюнетка; гъстата коса, изненадващо сините очи и бяха спечелили много поклонници. Тя бе в чудесно настроение и цялата вечер се весели от сърце, като от време на време танцуваше и върху масата.

„Не са такива маркизите…“ — си рече по едно време Бегур.

И беше прав.