Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (53)

III

Когато Марсел остана сам, в душата му се надигна истинска буря, толкова драматична, колкото и изненадваща бе нейната причина. Неясното съмнение, породило се у него при първите думи на гостилничаря за бременността на маркизата, прерасна в пълна увереност. Сега вече причината за постъпката на госпожа дьо ла Тур се разкри пред него в цялата си голота. Тази дама, преоблякла се като камериерка, не бе нито слабо същество, нито дори Месалина, а бе действала с хладна пресметливост, за да докопа огромното богатство на маркиза.

Марсел уверяваше себе си, че повече не е увлечен по маркизата и трябва час по-скоро да се махне оттук. Но неволното му увлечение и желанието да види отново прекрасната маркиза надделя. Пламенното му възмущение скромно замлъкна…

— Обичам тази жена въпреки всичко! — си рече с въздишка младият поручик.

Но как да се срещне с нея? Естествено никой няма да направи изключение за никому неизвестния Марсел Ложие и да го пусне в замъка. Тогава? „Защо предварително да търся начини! — си рече младежът. — Случайността винаги помага на решителните. Ще помогне и на мен.“

Към осем сутринта поручикът излезе от страноприемницата и се запъти към желязната ограда на парка около замъка. Той се спря пред оградата и се загледа във внушителното здание, чиито прозорци ослепително отразяваха лъчите на утринното слънце.

Не се наложи дълго да размишлява как да проникне в парка. На километър от входната врата две дървета — едното вътре, другото вън до стената — преплитаха възлести клони над самата стена. Дървото вън бе удобно за катерене с наклонения си дънер и стволоватите си клони.

„Случайността е дори по-любезна, отколкото очаквах — си помисли Марсел, — предлага ми истинска стълба.“ Разбира се, здравата рискуваше — какво щеше да отговори, ако вътре до оградата го завареше някой пазач или лакей, излязъл да се разходи? Намеренията му — а той не би могъл да им каже истината — ще им се сторят съвсем съмнителни и този дързък ход може да има съвсем печални последици. Добре разбираше какво може да го сполети, но се стремеше да отхвърля далеч тези мисли. Какво толкова? Краката му са бързи и ако възникне някаква опасност, ще се шмугне някъде из гъсталаците на парка, пък нека го търсят.

Но в този ранен утринен час наоколо бе съвсем тихо. Освен шуртенето на водоскоците в далечината и чирикането на безбройните птици, подскачащи под лъчите на топлото слънце, не се чуваше никакъв друг звук.

След стотина крачки, откъдето в дъното на зеления тунел се провиждаше частица от грамадния замък, Марсел се натъкна на живописна полянка, посред която имаше нещо като планинска хижа сред кръг от стари липи.

Къщурката бе съградена от борови трупи, покрити с лак, и бе украсена с дърворезба досущ като прочутите швейцарски хижи. Марсел се огледа и натисна ръчката на вратата. Тя се разтвори и той се озова в единствената стая на тази чудновата къщурка. Виждаха се два високи прозореца, доста голям диван с розова тапицерия, дълбоко кресло, роял и кръгла мраморна масичка с индийска покривка.

Върху рояла имаше разтворени ноти…

На по-ниска масичка забеляза кошничка с кълбета вълнена прежда, вчерашни вестници и няколко наскоро издадени романи. До вестниците се видя венецианско ръчно огледало с изящно изваяна дръжка. Марсел трепна.

Не можеше да се е излъгал — случайността, станала негова покровителка, го бе отвела в къщурката, където самотната и скучаеща маркиза си прекарваше времето.

Сърцето на поручика заби радостно.