Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (42)

XXXIX

Маркиз дьо ла Тур доста учудено наблюдаваше разигралата се пред него сцена. От една страна, му се струваше невероятен артистичният талант, с който Рене се бе престорила на развълнувана. От друга, бе склонен да приеме, че у младата девойка неочаквано се бе изявила неподозирана нежност и чувствителност, а нали досега я бе смятал за твърде голяма егоистка. Неволно се замисли дали не бе сгрешил в преценките си за своята балдъза: може би тя бе крила досега чувствителната си душа — но кой знае, може да беше просто умела лицемерка!

Появата на Лазарин прекъсна размишленията на Робер.

Благодарение на случайността, дала й възможност да се срещне с дьо Горд преди появата на Лазарин, Рене беше сигурна, че нито бляскавата външност, нито увлекателните теми, които подхващаше сестра й, ще заличат впечатлението, което бе направила на Раул със своето състрадание. Очарователното лице на девойката изразяваше все същата меланхолия, докато маркиза дьо ла Тур дю Роа се усмихваше на графа с цялата си лъчезарност и се мъчеше да разсее тъгата му с веселото си настроение.

Никога не е имало по-поразителен контраст.

Граф дьо Горд слушаше Лазарин и учтиво й отговаряше, но погледът му често се обръщаше към мълчаливата и замислена Рене. „Каква разлика между тези две млади жени! — си мислеше той. — Едната е бляскава, умна, но студена и никога не ще узнае всичките радости и мъки на любовта, докато другата е с извисена душа и нежно сърце и е родена да живее чрез чувствата си… Първата ме стъписва с веселото си бъбрене, а втората ме разбира и страда заедно с мен…“

Рене скришом наблюдаваше графа. „Ето мъж за мен — си рече тя. — Аристократ, граф, млад и хубав… по-богат дори от маркиза. Ако успея да го спечеля, каква победа ще бъде! Ще съм нещо повече от Лазарин!… Но дали ще мога? Ще се боря и ще победя!“

Уви, разочарованието й не закъсня. След половин час граф дьо Горд стана.

— Дълбоко съм трогнат от милия ви прием, скъпа маркизо — продума той, — ще запазя най-светъл спомен за него…

— Което ще ни докажете със скорошно ново посещение — отвърна Лазарин.

— За съжаление това е невъзможно. Вие се завръщате във Франция, а аз оставам в Италия.

— Но ние ще прекараме още две седмици във Венеция — каза маркизата — и много ще се радваме, ако през това време не ни забравите.

— Моля за извинението ви, госпожо маркизо — отвърна графът, — защото утре вече няма да бъда във Венеция.

Рене пребледня. Дивните замъци на мечтите й се сринаха.

— Защо бързате да заминете? — намеси се и маркизът.

— Нуждая се от самота.

— Грешите, самотата и постоянната тъга са убийствени. Останете с нас, Раул! Ние ще бъдем вашето семейство.

— Благодаря ви за добрите чувства, стари приятелю, благодаря от все сърце! Но нали сутринта обещахте да не ме спирате — напомни графът.

На сбогуване графът се приближи до Рене и с развълнуван глас изрече:

— Никога няма да забравя, госпожице, думите, излезли от сърцето ви. Споменът за тях ще бъде като слънчев лъч за мен.

Младата девойка безмълвно се поклони. Когато маркизът изпрати госта си и се върна, той рече като на себе си:

— Страхувам се клетият граф да не посегне на живота си в състоянието, в което се намира.

Маркизата вдигна рамене.

— Самоубийство на неговата възраст, при това богатство! Само защото е обичал жена, която е умряла. Ако графът постъпи така, никак няма да съжалявам за него, защото явно е луд.

— Безмилостна сте, скъпа — обърна се Робер към нея, — сърцето ви не вярвам да е толкова жестоко.

— Може и да сте прав — отговори Лазарин, — но не ми хареса този мрачен и навъсен младеж. Отчаяният му вид никак не е привлекателен; горката Жулиет дьо Брен вероятно е умряла не от мъка, а от скука заради присъствието на подобен влюбен.

— Лазарин! Лазарин! — възкликна укорно маркизът. — Ето, убеден съм, че сестра ви е на друго мнение.

— На моята възраст би било глупаво да съдя за подобни неща — само каза девойката. — Затова по-добре да не казвам нищо.

Недоволен от мненията, изразени от Лазарин и Рене, маркизът се върна към вестниците си.

Рене, разочарована от твърдата недостъпност на графа, плака и се ядосва цялата нощ и целия следващ ден.

Каква обаче бе изненадата й, когато на другия ден, докато седяха в гостната с Лазарин и Робер, слугата извести:

— Негово сиятелство граф дьо Горд.

Маркизът възкликна радостно. Рене трепна. „Върна се! Върна се против волята си — значи заради мен!“ Този бърз преход от отчаяние към доволство от себе си предизвика вълнение у девойката. То не убягна от погледа на дьо Горд.

— Мили приятелю! — възкликна Робер, — след вчерашните ви думи сегашното ви посещение двойно ме радва!

— Послушах ви и не заминах за Флоренция — отвърна графът. — Ще замина оттук, когато вие си тръгнете за Франция.

— Домът ми е винаги отворен за вас — каза маркизът, — нека всички ние бъдем вашето семейство!

Върху устните на Рене трепна лека усмивка.