Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (37)

XXXIV

Майка му го посрещна усмихната на прага, но след миг, обезпокоена от промяната в настроението му, уплашено попита:

— Какво ти е? Изглеждаш ми много тъжен!

— Страхувам се, мамо, че случайността, която ме накара да избера именно това село, ще се окаже твърде жестока за мен.

— Не те разбирам… Нали Рансей ти харесваше много! Какво те накара да промениш мнението си? Случило ли се е нещо, което аз не зная?

— Мамо, днес като в отворена книга прочетох какво става в моето сърце. Над мен е надвиснало голямо нещастие… Аз обожавам госпожица Жана.

— Че какво от това? Госпожицата е чудесно дете. И аз я обожавам, все едно, че ми е дъщеря.

— Но из не изпитвам братско чувство към нея! — извика Максим отчаяно. — Разбираш ли, мамо? Обичам я от все сърце! Влюбен съм безумно в нея!

Госпожа Жиро си отдъхна.

— Това ли било? — само рече тя. — Пък аз си помислих какви ли не страхотии. Колко ме изплаши, момчето ми! Не виждам защо трябва да си толкова покрусен.

— Но аз я обичам безнадеждно! Тя никога няма да ме обикне!

— Кой ти е казал такова нещо? Ти си вещ в науките, но не разбираш нищо от чувствата на младите момичета. Тя е съвсем млада — на шестнайсет години любовта е нещо въображаемо, далеч от истинския смисъл на тази дума. И ти си млад. Изчакай да минат няколко месеца и може би първите трепети на нейното чувство ще бъдат посветени на теб.

Максим поклати глава.

— И дори да е така, никога не ще посмея да поискам ръката на тази девойка.

— Това вече е направо глупост! Защо се оценяваш толкова ниско? Баща ти беше офицер, честен човек, достоен за господин Льору! Родът ни е неопетнен. Професията ти е хубава, една от най-достойните… Къде е пречката според теб?

— Господин Льору е богат…

— Говорят, че се е разорил.

— Е, може да е загубил по-голямата част от богатството си, но и сега доходите му са баснословни по сравнение с нашите. Освен това госпожица Жана е пораснала в дома на баща си милионер, където всеки неин каприз се е изпълнявал на минутата. Но дори и да приеме тя моята бедност, как бих могъл да се сродя с маркиза, съпруга на по-голямата й сестра — аз, неизвестният селски доктор. Виждаш, мамо, че съм прав — сполетя ме най-голямото нещастие, което може да се стовари върху главата ми.

— Щом разсъждаваш така, ще е най-добре да превъзмогнеш своето чувство, може би и да избягваш срещите с Жана.

— И да изгубя последната радост на живота си! Не, ще я виждам, както и досега, но ще скрия своето чувство дълбоко в сърцето си така, че никой дори да не подозира за съществуването му.

— Постъпи, както намериш за добре, мили синко. Но, вярвай, не бързай да се отчайваш, надявай се въпреки всичко!

Животът на майката и сина продължи, както и досега. Той вече не й спомена за своята безнадеждна любов…

Когато заминаваше от Вертфейл, Жул Льору заяви, че ще отсъства най-много три седмици. След като те изминаха, той писа на дъщеря си, че поради внезапно възникнали причини не може да замине веднага от Париж… а след няколко дни. След още две седмици се получи ново писмо, но този път не от Льору, а от приятеля му принц дьо Кастел Виван. То гласеше:

„Чаровна малка приятелко,

Не се безпокойте, като видите моя недодялан почерк вместо изящните букви на чудесния си баща. Той не се чувствува особено добре и ме помоли да вляза в ролята на негов секретар, което с удоволствие изпълнявам.

Заболяването му е временно и непременно ще отстъпи пред чистия въздух на Вертфейл, но засега го принуждава преждевременно да напусне Париж, макар че все още не е приключил всичката си работа тук.

Тръгваме утре, със сутрешния влак в десет; казвам «ние», защото и аз ще придружа моя мил приятел поради обзелата го временна слабост.

Моля ви, чаровна малка приятелко, изпратете карета за пристигането на влака, която да ни докара при вас във Вертфейл.

С радост си мисля, че ще ви гостувам цяла седмица по настояване на моя мил приятел. Той ме моли да ви изпратя целувки с това писмо, което с радост изпълнявам.

Вашият стар приятел,

Годефроа дьо Кастел Виван“.

Макар и написано в шеговит тон, това писмо много разтревожи Жана. Тя познаваше лекомислието на принца и се опасяваше, че положението на баща й е доста сериозно.

Когато каретата се върна от Орлеан с двамата пътници, още от пръв поглед Жана се убеди, че действителността надминава дори най-мрачните й предчувствия.

Ексбанкерът под купчина одеяла се бе свил в ъгъла на каретата, лицето му изглеждаше оловносиво, долната му устна някак безволно бе увиснала. Когато Годефроа го подкани да слезе, Льору сякаш изобщо не схващаше къде се намира и какво трябва да стори.

— Татко, мили татко — извика Жана просълзена, — целунете ме, кажете, че ме познавате!

В безжизнените очи на Льору сякаш трепна искрица, той изфъфли:

— Познавам те… мое добро дете… мила Жана…