Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (57)

VII

Лазарин начумерено изду устни и прошепна:

— Вие сте жесток!

— Аз ли! — извика Марсел.

— Не се ли досещате? Нима искате да ви призная всичко? — попита Лазарин нежно, с развълнуван глас.

— Да, говорете, умолявам ви! Искам да зная вашите чувства, отношението ви към мен!

— От деня, за който не мога да си помисля, без да се изчервя — подхвана Лазарин, — непрестанно мисля за вас… И как ли бих могла да ви забравя? Все се страхувах, че случайността може отново да ни срещне…

— Но какво страшно има в това, маркизо?

— За вас може би не, но вашият образ вълнуваше съня ми… А какво ли би сторило вашето присъствие? Чувствах колко е голяма опасността и исках с всички сили да се скрия от вас, да не ви срещна повече. Простете ми… Толкова се страхувах…

— Да се страхувате от мен! — възкликна Марсел. — О, вие не ме познавате добре, госпожо!

— Сега вече съдбата ме победи, ние се срещнахме. Вече няма да се боря против нея. Затова, мили приятелю, вземете един стол, седнете до мен и да поговорим разумно.

Марсел се подчини и се завърза най-приятелски разговор между двамата млади, озовали се в доста оригинално положение. Лазарин не знаеше дори името му; слугата го бе произнесъл само веднъж пред нея и то се бе изличило от паметта й. Освен това много й беше интересно как е разбрал, че камериерката Мариет всъщност е самата маркиза дьо ла Тур дю Роа.

Лазарин го заразпитва с трескаво любопитство и след малко си отдъхна, рече си: „Наистина имам късмет! Можело е да се натъкна на доста по-лош вариант“.

Марсел понечи да подхване възхвала на красотата й, да я увери в любовта си, но Лазарин го прекъсна още в началото.

— Късно е вече, приятелю. Трябва да се разделим. Макар да съм свободна жена, слугите слухтят и дебнат около мен.

— Разбирам и не настоявам… Тръгвам си вече. Но нали утре по същото време ще мога отново да ви срещна тук?

— Изгубили сте си ума, драги! — възкликна Лазарин. — Как си представяте, че ще се срещаме тук? Нима искате да ме компрометирате?… Зарязали сте си статива насред гората, прескачате през огради… Ще ме погубите!

— Но нека тогава да вляза през главния вход! — умолително промълви Марсел.

— Хубава работа! Маркизата е в дълбок траур, не приема никого — и изведнъж прави изключение за никому неизвестен художник, отседнал в страноприемницата „Белият кон“!

— Но вие ме лишавате от всякаква надежда — умърлушено пророни Марсел. — Защо тогава ми говорихте, че не можете да ме забравите?

— Чуйте ме сега — възпря го маркизата. — След три седмици ще бъда в Париж, където ще остана дълго време. Там ще имам своя къща и свободно ще мога да ви приемам, без да се компрометирам. Сега доволен ли сте? Къде обикновено отсядате в Париж?

— В Грандхотела.

— Щом баща ми наеме къща и пристигна в Париж, веднага ще ви пиша до Грандхотела и ще ви съобщя адреса си. Бележката няма да бъде подписана. А сега си вървете час по-скоро и не идвайте повече тук!