Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (90)

V

Господин Рох прекрасно познаваше положението, в което се намираше Бегур, и се чувствуваше като картоиграч, който държи всички козове в ръцете си. Беше сигурен, че Бегур няма друга възможност освен да приеме неговите условия, затова предварително бе подготвил договора и сега само позвъни на чиновника си да го донесе.

Докато чакаше, Бегур попита:

— А може ли да видя парите?

Все така любезно усмихнат, Рох отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади две хартиени фишечета със златни франкове.

— Чудесен е звънтежът на чистото злато! — промълви младежът. — Тези монети са също толкова руси като жените на Тициан или баварската бира… Дайте да подпиша.

Хектор сложи подписа си под двата екземпляра на договора и пусна монетите в джоба си.

— Сега — каза отново той — трябва ли да очаквам ново писмо от вас?

— Няма смисъл. Заповядайте вдруги ден по същото време и ще ви дам информация за бъдещото ви богатство.

— Толкова ли бързо ще я имате?

— Да, разбира се, защото тя е вече у мен. Не мога обаче в момента да я съобщя, тъй като не всички документи още са съответно заверени от държавата; затова довиждане засега, не забравяйте да наминете вдруги ден.

Да забрави! Хектор Бегур да забрави! Че, ако действително му се падат двайсет хиляди франка, ще бъде богат цяла година!

Бегур се запъти към вратата и Рох (противно на навиците си) тържествено го изпрати чак до изхода.

Същата вечер и на другия ден веселите гуляи вече ставаха не в артистични кръчми, а в ресторант на булевард „Клиши“. Шампанско и хубави вина замениха бирата.

На третия ден Хектор с натежала глава изкачи отново стълбището до агенция „Рох и Фюмел“. Вратите на господин Рох отново широко се разтвориха за него.

— Скъпи господин Бегур — рече му директорът на агенцията с милата си усмивка, — сърцето ви добре ли е, изобщо здрав ли сте?

— Никога не се разболявам.

— Стегнете се, съсредоточете цялата си енергия — ще ви направя важно съобщение. Сигурно сте се питали откъде идват тези неочаквани за вас пари? Те са по наследство.

— Не може да бъде! — възрази Бегур. — Нямам живи роднини. Всички от рода Бегур са покойници.

— За да бъде човек ваш роднина, не е необходимо непременно да носи презимето Бегур. Майка ви имаше ли брат?

— Да, и както се чуваше, бил голям пройдоха; заминал нанякъде, още преди да се родя, и нищо повече не се чуло за него. Сигурно отдавна е починал.

— Да, наистина е починал, но само преди няколко месеца. Той е бил невероятно богат човек.

— Нима! — изумен възкликна Бегур, толкова заинтригуван, че се премести заедно с креслото към събеседника си.

— Вуйчо ви се наричал Жустин Лебер — продължи Рох — и действително доста често си имал работа с полицията. За да се измъкне от съдебно дирене, осемнайсетгодишен заминал за Америка, където доста мъчно си изкарвал прехраната. Внезапно обаче му потръгнало — някои дребни спекулации на борсата му донесли няколко хиляди долара, с които си купил земя. За негов късмет имотите му се оказали с находища на петрол и сега са негови най-богатите на нефт кладенци в Северна Америка.

— Но цената на един кладенец е баснословна! — слисан промълви Хектор. — Дори да е така, той никога не си спомни за близките си и не ги потърси!

— Сигурно сте прав, но ето че преди смъртта е решил да напише завещание и да остави цялото си имущество на своята сестра Урсула Лебер, ако е жива, или на децата й, ако се е споминала. При това е отбелязал, че ако няма живи наследници, предава всичките си пари за благоустрояването на родния му град Париж. Ако ли има наследник, на него възлага експлоатацията на своите петролни находища, и ето че вие сте този наследник… Сега ясно ли ви е?

— Напълно ми е ясно… Всъщност вуйчо ми е бил много достоен човек… А на каква цифра възлиза богатството му?

Рох извади от джоба си и постави пред Бегур шишенце с амоняк, погледна внимателно събеседника си, след което бавно и тържествено произнесе:

— Само в банката в този момент на негова сметка има осем милиона.

— Какво казахте? — попита пребледнелият Бегур, като неволно се отдръпна.

— Казах — осем милиона долара. Чакайте! Вдишайте амоняк! Не бива така, младежо, дръжте се! Вече сте богат, бива ли тъкмо сега да ви се случи нещо!

Бегур наистина изглеждаше като човек, изгубил ума и дума. Не можеше да каже каквото и да било, нито пък му се вярваше, че всичко чуто в този кабинет може да е истина.

— Случват се тези неща, овладейте се — мъчеше се да го успокои Рох. — Не бива така да реагирате; нали това е само част от имуществото, като по-значителната от богатството е в петролните кладенци, които дават един милион долара годишен доход, дори повече от милион; в същото време агенция „Рох и Фюмел“ благодарение на вашата щедрост ще се задоволи с триста и петдесет хиляди долара годишен доход — усмихнат завърши директорът.

— Ето какво било — горчиво възкликна опомнилият се Бегур. — Значи и вие сте богати! Честито! Но защо оня ден, когато ми давахте авансовата сума, само две хиляди франка ви се откъснаха от сърцето?

Господин Рох доволно потри ръце.

— Ами за да имате чувството, че ще получите сравнително малко пари… в противен случай щяхте да се мъчите да минете без нас… а това никак не ни се искаше.

— Няма що, владеете си занаята.

— Разделяме се вече с него — каза господин Рох, — едва ли ще ни падне друга толкова едра риба, а вие, господин Бегур, бяхте огромен шаран!