Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (126)

XV

Същия ден Лазарин поседя няколко часа след обеда при Жана и привечер си тръгна, дълбоко покрусена и потисната, към замъка ла Тур дю Роа. Към тези печални мисли се присъединиха и грижите около собственото й положение, които все повече изместваха тревогите за Жана: нали тя този ден като че беше по-спокойна.

Лазарин си мислеше, че може би в същия момент Марсел Ложие се настанява в страноприемницата „Белия кон“ и от утре ще се наложи да разговаря, да се занимава с него, при това да преодолява дълбокото си отвращение към него и да се преструва на влюбена. Несполуката на първия опит — дуела, — да се отърве от него я бе обезкуражила. Каквото и да предприемеше против този натрапник Марсел, все беше неуспешно. Излязъл невредим от този с толкова усилия организиран дуел, Марсел си бе останал все толкова деспотичен и настойчив при постигане на все същите цели — да се ожени за Лазарин. Като го бе извикала в провинцията, маркизата бе искала едно-единствено нещо — да попречи на сближаването между него и Тотор. Но колко безполезна и опасна се оказа тази стъпка! Хектор и Марсел си бяха станали симпатични, а пристигнал тук, при нея, Ложие щеше да се държи още по-тиранично и можеше да я компрометира с някоя безразсъдна стъпка…

Поне да имаше надежда някак да се отърве от него! Но не забелязваше подобна перспектива. Лазарин бе дълбоко възмутена от това положение на робиня спрямо властен господар.

— Блазе им на старите италиански благороднички — си рече тя. — Някога шепа злато е била достатъчна, за да намериш подходящ убиец и само да му посочиш тогова, от когото искаш да се освободиш.

През нощта почти не можа да спи, а с настъпването на утрото поиска да й приготвят Нора, за да поязди из околността. Стегна се набързо и без дори да сложи троха в уста, яхна кобилата, повика един млад слуга и придружена от него, пое в тръс през гората.

Продължителната и изморителна езда я отдалечи доста от замъка; унесена в мисли, дори не бе обърнала внимание как бе стигнала до непознати местности. Тя спря и повика с жест слугата, който я следваше на двайсетина крачки.

— Къде сме? — попита го тя.

— На осем километра от замъка, госпожо маркизо, но кръстосахме доста пътища и трябва да сме изминали най-малко двойно повече. Но оттук можем да се приберем за около час — приключи той.

— По кой път? — попита отново маркизата.

— По този, на който се намираме.

Лазарин пое напред, този път Нора се движеше ходом. След три четвърти час пред тях се показаха къщи и се провидя камбанария на черква. Тя отново повика слугата.

— Ла Тур дю Роа ли е пред нас? — обърна се към него тя.

— Да, госпожо.

Мисълта да мине покрай страноприемницата я ужаси.

— Няма ли обиколен път?

— Има, отбива се от този малко по-нататък, но е доста дълъг и ще загубим двойно повече време.

Без да каже нищо, Лазарин пое напред и не след дълго свърна по обиколния път до замъка. Недалеч от стената на парка, която го отделяше от вековната гора, маркизата забеляза някаква странна къща, която досега не бе виждала. Върху желязната врата бе закрепена табела: „Къщата се продава или се дава под наем. За справки се обръщайте тук.“

Лазарин отново махна на слугата си.

— Каква е тази къща?

— Неин собственик беше капитан Брешу, който се спомина наскоро и завеща сградата на свои роднини.