Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (2)

II

Само един поглед бе достатъчен на слугата, за да узнае от визитката, че поручикът се казва Марсел Ложие.

Той бе двайсет и петгодишен младеж, издънка на уважаван нормандски буржоазен род. От имотите на майка си годишно получаваше към шест-седем хиляди франка, а след смъртта на баща си щеше да наследи доста по-голямо богатство и отлично състояние.

Младият офицер бе висок, русоляв, с мустаци, по-светли от косата. Лицето му бе загоряло от слънцето, черните му очи излъчваха ум и енергия. Бе учил живопис и познавачите смятаха, че е много талантлив художник.

Френско-германската война го направи военен.

Сега главата му красиво се очертаваше върху фона на тъмночервеното кадифе, клюмнала върху рамото, и разкриваща бялата кожа на шията му върху широките плещи. Ръката му спокойно се бе отпуснала върху ръчката на креслото, което бе точно срещу завесата, отделяща стаята от тоалетното помещение.

Внезапно, без да се чуе никакъв шум, завесата се раздвижи и сред диплите й се показа изящна ръка, покрита с бляскави пръстени; в същия миг две дивно хубави очи се впериха в спящия младеж.

Марсел Ложие се размърда, без да се пробуди. Ръката се изгуби. Завесата все така безшумно зае предишното си положение. В стаята цареше тишина.

Поручикът продължи да спи спокойно още около час; после вдигна глава и скочи, освежен и отпочинал. Отново влезе в тоалетното помещение и с удоволствие се окъпа.

Като написа две-три писма, поручикът отвори куфара, извади нова униформа, ръкавици, облече се и преди да излезе, дръпна звънеца.

След две минути влезе предишният слуга.

— Какво ще желаете, господине?

— Нямам никакви желания — отвърна Марсел, — но тази вечер може да закъснея… Бих искал да се върна без да ви обезпокоя.

— Нищо сложно господине. Почукайте на вратаря и той ще ви отвори.

— Но после, когато вляза в двора?

— Аз ще ви чакам, господин офицер.

— Тъкмо това не искам. Ако ще трябва да ви безпокоя, по-добре да остана в някой хотел.

— Но така ще оскърбите гостоприемната ни господарка, господине.

— Тогава намерете някакъв изход от положението!

— Сигурен ли сте, че сам ще намерите своята стая?

— Напълно. Третата врата по коридора на първия етаж. Не е възможно да сбъркам.

— Тогава ще оставя една свещ да гори върху масата във вестибюла, а вратарят ще затвори входа след вас.

— Чудесно.

Марсел излезе, пусна писмата си и тръгна из непознатия град да търси уговореното за срещата на офицерите място.

Късният банкет, преминал в приятелска вечеря, бе весел и шумен. Марсел бе седнал до свой познат от Лоарската армия, двамата един през друг си спомняха предишните дни.

— Тук сте почти от година и сигурно познавате всички. Вероятно ще можете да ми кажете нещо повече по един въпрос, който се чудя на кого да задам — рече хусарят на приятеля си.

— На вашите услуги. За какво се отнася?

— Случайността ме отведе на квартира в един много изискан аристократичен замък, но доста скучен. Господарката на замъка, маркиза…

— Как се казва тя?

— Маркиза дьо ла Тур дю Роа. Явно дама на почтена възраст.

— Маркиза дьо ла Тур — на почтена възраст! — провикна се приятелят на поручика. — Напразно я корите, драги! Маркизата е само на двайсет години и е прочута с хубостта си.

— Само на двайсет години — пророни Марсел, — а вече вдовица?

— От три дни само… Старият й съпруг бе добър, благороден човек, истински джентълмен, но се стремеше да живее като млад и тъкмо това стана причина за смъртта му. Той падна от кон и си строши гръбнака. Ако е умрял в съзнание, ми е жал за него. Трудно е да се разделиш с живота, когато разполагаш с толкова милиони и с красавица съпруга.

— Сигурен ли сте, че е бил щастлив с маркизата?

— Щастлив беше, всички знаят това. Впрочем като всички хубави жени маркизата е малко кокетна, но дори най-злобните клюкари не могат да кажат нищо лошо за нея. Единствената мъка на маркиза беше, че все още не бе се сдобил с наследник, но той не губеше надежда.

— Наистина ли? — засмян попита Марсел.

— Не се смейте, приятелю. Тази надежда никак не изглеждаше смешна на всички, които познаваха маркиза. Но така или иначе, маркизата сега е свободна жена, при това много богата, защото покойният й съпруг сигурно й е оставил ако не всичко, поне по-голямата част от богатствата си.

— Сигурно е била бедна, когато се е омъжила за него.

— Е, не беше богата колкото съпруга си, но все пак, ако се вярва на мълвата, е от доста заможно семейство. Баща й държал основния пакет с акции на Парижката банка.

— Защо едно богато момиче ще се омъжи за старец? — попита Марсел.

— Знам ли! Причините може да са най-различни, но никой нищо не може да твърди. Баща й все пак е обикновен буржоа, може би хубавата му дъщеря да е бленувала за титла, за герб. Сега вече е маркиза, а може би мечтае да се издигне още по-високо. Ако бях херцог или принц, още утре щях да изляза в оставка и да стана неин обожател…

— Какъв ентусиазъм! — провикна се Марсел. — Да не сте влюбен в нея?

— Не съм толкова глупав! — възрази приятелят. — Не мога обаче и да отрека това. Няма човек, който да устои на обаянието й; тя е неотразима, сам ще се убедите.

— Как?

— Нали сте в замъка? Поискайте да й се представите.

— Вече ми отказа. Съпруга, изгубила мъжа си само преди три дни… Приличието не й го позволява.

— Вярно! Може пък случайно да я срещнете… Но защо ли да я виждате! Щом не сте нито херцог, нито принц, само напразно ще изгубите спокойствието си, без шанса да замените първия й мъж. Рисувате ли още?

— Рядко ми остава време.

— Ако не видите маркизата, можете да се утешите с друго. Помолете да ви покажат гостните на замъка. Това няма да ви откажат. Няколко поколения от рода дьо ла Тур дю Роа са изпълнили приемните с удивително красиви неща. Всеки музей би завидял на тази колекция.

Разговорът на приятелите продължи, но името на маркизата повече не бе споменато.

След банкета офицерите останаха на чашка и се разделиха чак след един през нощта. Приятелят му го изпрати до входа на замъка.

Когато Марсел се озова в двора и тръгна по стълбището, насреща му излезе познатият стар слуга със свещ в ръката.

— Нали ви помолих да не ме чакате! — извика младежът.

— Наистина, но сметнах за по-добре да не се подчиня на благосклонната ви заповед… Моля за честта да ви изпратя до вашата стая.