Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (19)

XVI

— Моят съсед Раул дьо Горд — подхвана маркизът — бе сред най-високо ценените кандидати за женитба покрай Лоара: притежава един от най-хубавите замъци по поречието, а също и към осем-девет милиона капитал. Той обаче бе доста хладен с всички, докато преди две години и половина изневиделица се влюби… Виждате ли онова бяло петънце вляво от високите дървета в парка Горд? Това е един малък замък в имението Гранже, той и околните земи принадлежаха на младеж от знатен род, но без всякакви средства, на барон Анри дьо Брен, приятел на Раул дьо Горд от детските години. Дълго време баронът бе офицер, но останал засегнат от нещо, напусна и се засели в замъка заедно с младата си съпруга, Жулиет дьо Брен, за която се бе оженил само година преди това. Двайсет и две годишната жена бе изящно красива и прекрасно възпитана. Съпругът й се гордееше с нея и се надяваше да живеят щастливо, макар и със скромни доходи. Между замъка Гранже й замъка Горд има само половин час път и след завръщането си младият офицер възстанови старото си приятелство с граф дьо Горд. Нито за миг не се усъмни той, че между младата му съпруга и приятеля му от детинство може да възникне опасно чувство…

— Нима това доверие не е било естествено? — възкликна Лазарин.

— Но граф дьо Горд почти веднага изпитал силна страст към красивата баронеса и не можал дълго да крие от нея своето чувство. Скоро вече цялата околност знаеше за тайната връзка между графа и баронесата, единствен съпругът оставаше в неведение. Но една прекрасна сутрин Раул дьо Горд пристигна в имението ми. „Нещо лошо ли се е случило?“ — попитах аз неволно. Не бях сгрешил — графът бе дошъл да ме помоли да му стана секундант. Колкото и да бе виновен графът, не можех да откажа на молбата му. Дуелът с барона бе уговорен за утрото на следващия ден.

Раул чувствуваше вината си и само се бранеше със сабята.

Това вбеси противника му, който го предизвикваше с упреци, докато в гнева си се втурна като бесен срещу му — и бе пронизан от сабята на графа. Когато падаше, само промълви: „Такава ли е волята Божия?“

Лазарин пребледня.

— Наистина ли баронът почина след това?