Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (82)

XXXII

След десетина минути вече бе на булевард „Капюсин“ и скоро файтонът спря пред хотела.

Маркиза дьо ла Тур дю Роа излезе, мина през оживената тълпа, разхождаща се по булеварда, и застана пред дежурния служител:

— Тук ли е господин Марсел Ложие? — попита тя. Администраторът погледна в книгата за регистриране и отговори:

— Господин Лопси не е в Париж.

— Не може да бъде! — възкликна маркизата.

— Моля да ме извините, госпожо… Преди седмица господин Ложие получи телеграма и замина за провинцията. Поиска да запазим стаята му и днес-утре може би ще се върне. Каза също така да препращаме писмата до него на адрес в провинцията. Ако желаете, можете да му пишете, госпожо.

— Не е необходимо. Благодаря ви, господине. — И тя бързо излезе, нае друг файтон и се върна в новия си дом. След по-малко от час беше вече в стаята си, изморена, но напълно спокойна. Самолюбието на Лазарин не беше накърнено; заминаването на Ложие го извиняваше. Сега обаче младата маркиза изгаряше от любопитство да узнае каква ли е била тази телеграма, която е предизвикала бързото му отпътуване.

След три дни Лазарин получи писмо с черни ивици от четирите края; то носеше шербурски адрес. Писмото бе доста дълго, затова ще кажем само, че с него поручикът съвсем ясно обясняваше защо тъй внезапно бе заминал от Париж. Оказа се, че току-що бе наследил имение в Шербур, където му препратили от Грандхотела писъмцето на Лазарин. Един от братята на майка у внезапно получил мозъчен удар и се споминал; какво било учудването на всички наследници, когато се оказало, че завещал цялото си имущество на племенника си Марсел! Сега младият мъж неочаквано се сдобил с милион франка в акции и по банкови сметки; по този начин годишният му доход нараснал на шейсет хиляди франка. Без да се колебае, веднага подал молба да бъде освободен от службата си в армията и сега щял да излезе в оставка.

Писмото завършваше с това, с което и започваше: с любовни излияния и с уверения, че в най-скоро време ще пристигне в Париж.

Когато прочете писмото, Лазарин рече недоумяващо:

— Но защо е напуснал армията? Достатъчно е било да си удължи отпуска… Тъй и тъй бързо ще ми омръзне. Този Марсел сигурно си въобразява невъзможни работи!

Тя се позамисли и довърши:

— След някоя година ще има сто хиляди годишен доход… Като за Рене би било напълно достатъчно. Освен това е на двайсет и шест… Хубав е… Но това име — Ложие! Как ли би изглеждало: маркиза дьо ла Тур дю Роа се превръща в мадам Ложие! Този бивш поручик е невъзможен за нещо сериозно. И все пак защо да не ме забавлява известно време! Нека дойде — тогава ще видим!

На следващия ден Жул Льору бе седнал към три часа у дъщеря си и я убеждаваше да излязат двамата с каретата на разходка в гората.

Неочаквано се чу звънецът на входната врата. Почти същата минута влезе слуга с визитна картичка върху сребърния поднос.

Маркизата погледна визитката и рече:

— Моля, поканете посетителя.

Слугата излезе и Жул Льору на свой ред взе визитката, останала на масата.

— Кой е този Марсел Ложие? — попита той. — Не съм чувал това име.

— Един младеж, доста богат офицер.

— Откъде го познаваш?

— От Венеция — отвърна без колебание Лазарин.

Проницателният баща все пак забеляза смущението на Лазарин и си рече: „Може би ще й преча. Ще си тръгна след пет минути“.

Марсел, целият в черно, със стройната си плещеста фигура и енергичната си походка наистина направи впечатление на ексбанкера. Маркизата представи двамата мъже един на друг и добави:

— Колко мило, че си спомнихте за мен след толкова време! Дълго ли останахте след нас във Венеция? Май тогава бяхте в отпуск? Още ли сте на служба в армията?

Марсел я разбра правилно, въпреки вълнението си отвърна уверено:

— Човек никога не може да ви забрави, маркизо. Отдавна щях да ви навестя, ако не бях останал във Венеция по-дълго, отколкото предполагах. Службата не ме ограничава, вече нямам честта да принадлежа към армията. Излязох в оставка.

Жул Льору се надигна от креслото.

— Не сте вие причината да си тръгна, господине, повярвайте. Искрено съжалявам, че трябва да си вървя, но ме чакат другаде.

Някогашният банкер се наведе към Лазарин, за да я целуне, и прошепна:

— Хубав младеж!

За пръв път Лазарин приемаше официално Марсел с неговото истинско име и го представи на баща си; освен това присъствието на прислугата, разкошната обстановка парализираха поривите на влюбения офицер…

Посещението му бе кратко и когато стана да си върви, Марсел каза:

— До утре, маркизо, нали може да ви посетя отново утре?

— Да — отвърна маркизата…