Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (30)

XXVII

Жул Льору забеляза вълнението на дъщеря си, изчака няколко минути тя да се овладее и каза:

— Зная, че си умна, и най-вече умееш правилно да преценяваш. Никога не съм ти досаждал с нотации, мое мило дете; няма да те поучавам и днес, защото семейните ти работи не ме засягат, но ти си любимата ми дъщеря и си позволявам да ти дам един съвет: знай, че Бегур бе пречка в твоя живот. Сега благодарение на мен се отърва от него; той повече не бива да съществува за теб. Ако някога има нахалството да прекрачи през пропастта, която го отделя от маркиза дьо ла Тур дю Роа, една от най-богатите жени, ако понечи да се бърка в живота ти, бъди безмилостна! Мъжът ти няма никакви сериозни съмнения и не може да ги има, но е нащрек. Съвсем малко е необходимо, за да последва взрив. Ако маркизът те попита как така не си познала Бегур, отговори му без всякакво колебание, че просто никога не си му обръщала внимание и затова не си го запомнила.

Малко преди пет се чу шум и Жул Льору, застанал до прозореца, видя каретата, която трябваше да откара Бегур.

— На добър час! — промърмори Льору. — Или по-точно: върви по дяволите!

Той се обърна към Лазарин.

— Исках с очите си да видя, че заминава; няма защо повече да се безпокоя. Заповядай да доведат моя кон — всъщност твоето предишно пони. Почти всеки ден го яздя и съм много доволен от него.

Лазарин изпрати баща си и отново се качи в стаята си, за да се съвземе след новите вълнения. Тъкмо влезе в стаята, когато погледът й беше привлечен от някакво писмо, оставено до камината. „За госпожа маркизата дьо ла Тур дю Роа“, като в долния край на плика бе добавено: „Лично!“

Лазарин си помисли, че вероятно се отнася до някоя молба, с каквито я засипваха, и равнодушно разкъса плика. Когато извади писмото и го зачете, черните й вежди се свъсиха. То бе подписано: „Хектор“.

— Той ми е писал!… Имал е нахалството да ми пише! — избъбри маркизата. — Каква дързост! Как бих обяснила аз появата на това писмо на съпруга си, ако бе влязъл тук преди мен!

Младата жена обаче се досети, че Бегур е знаел за внезапното заминаване на маркиза. Поуспокоена, зачете писмото. След многобройните уверения в пламенна любов Хектор пишеше:

„Ще се върна довечера, Лазарин! Ще се прехвърля през оградата на парка, когато падне нощта, закрилницата на влюбените, и ще ви чакам в тъмната алея, свидетелка на моите клетви и надежди.

Ще дойдете, нали? Поне за няколко минути, за да ви се закълна отново във вярна и неизменна любов, върху която няма власт времето и разстоянието. С нея ще напусна този свят, при това много скоро, защото, ранено ли е сърцето и няма ли то надежда, младостта угасва…

До довечера, обожаема Лазарин!… До довечера, най-прекрасна маркизо! Надявам се и чакам!

Ваш Хектор.“

Маркиза дьо ла Тур дю Роа два пъти прочете тази странна проза: първия път с усмивка, втория — с мила гримаса.

— Този младеж някога бе много забавен, не приличаше на другите… Но защо пише такива глупости?

След тази преценка, която Бегур би сметнал за оскърбителна, Лазарин изгори писмото, след него и плика. После се отпусна в креслото.

— Да отида ли на тази последна среща? Опасността не е кой знае колко голяма. Защо да не се сбогувам с него! Но има време да помисля — нощта е далеч…