Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (120)

IX

Само след минута Максим се озова пред входа и изтича по стълбището. Щом затвори вратата зад гърба си, се заослушва, но не чу нищо освен учестените удари на сърцето си.

Вестибюлът на замъка дьо Горд не отстъпваше на замъците на гордите английски аристократи. Таваните бяха високи и под тях всеки звук отекваше като в катедрала. Ловни трофеи и рицарски доспехи бяха наредени по стените и покрай тях; ламперията беше от дърво и кожа с позлатени инкрустации. Максим се спотаи зад едни такива доспехи, наподобяващи отдалеч същински рицар, и зачака. Очакването му не беше продължително, ала му се стори дълго като век. Най-сетне страничната врата откъм гостната се разтвори безшумно и в единия край на вестибюла се появи фигура с фенер в ръката. Сърцето на доктора примря, върху челото му изби студена пот.

Наистина положението беше критично: чия беше тази мъжка фигура? Тя се приближаваше бавно и Максим едва не извика от ужас: покрай него премина Раул дьо Горд… Присъствието му тук, в този късен час, с фенер в ръка не можеше да бъде нито случайно, нито обяснено с някаква дребна причина…

Появата му тъкмо откъм зимната градина бе сериозно доказателство против него! В дясната си ръка той държеше светещия фенер, а в лявата — сноп ярки и може би твърде отровни цветя от оранжерията.

Раул дьо Горд премина покрай Максим, оборил глава, с мрачното лице и неподвижния поглед на лейди Макбет… Графът пристъпваше съвсем близо до доктора, без да забележи присъствието му, макар че фенерът освети ясно смаяното лице на медика; и като лунатик пое по стълбището към горния етаж.

Щом видя толкова неочакваното и ясно потвърждение на съмненията си, които самият той отхвърляше като невъзможни, Максим буквално се вцепени и към минута остана като статуя.

Когато най-сетне се овладя, когато съзнанието за страшната истина се изправи пред него в цялата си голота, граф дьо Горд вече бе стигнал до първия етаж. Сетне пое по коридора, явно се запъти към стаята на Жана.

„Той е! Не мога вече да отрека! — избъбри обзетият от тревога доктор. — Как да повярвам! Съпругът, когото тя толкова обича…“

И той на свой ред се втурна по стълбището, застлано с килим, по стъпките на злокобния убиец.

Графът значително бе изпреварил своя преследвач и след миг вече влезе в предверието към апартамента на Жана, състоящ се от спалня, гостна и будоар с баня. На влизане в спалнята Раул не затвори вратата и Максим, който вървеше след него, се спря в предверието на две крачки от спалнята на Жана. „Бог ми предаде убиеца — си рече той. — Ей сега ще го видя да действува, и той не ще може да отрича… Ще го хвана на местопрестъплението и ще го обвиня! Тогава моята роля ще бъде приключена, сетне ще действува правосъдието.“

Застанал до вратата, дори подпрял се на нея, Максим можеше да чува и да вижда всичко, каквото ставаше вътре. За негова почуда Жана не спеше, той чу слабия й глас:

— Колко си добър, Раул! Донесе ли цветята?

— Нося цял сноп…

— Нареди ги по-скоро върху завивките ми… Искам да ги докосна… И те са мои приятели, с които скоро ще се разделя. Приятно ми е да им кажа сбогом като на всичко, което съм обичала…

— Мое мило, любимо дете — промълви графът, — не говори така! Сърцето ми се пръска от мъка! Имай милост към мен, никога не мисли за раздяла!

— Раул, не плачи, моля те… Какво да се прави, така ми било писано. Покорна съм на съдбата си. Нека да бъдем храбри и да не тъгуваме. Дай цветята по-близо.

Граф дьо Горд се овладя с усилие и премести цветята по-близо до малката графиня.

Максим, тайният свидетел на тази сърцераздирателна сцена, макар и с насълзени очи, почувствува все пак огромно облекчение. Оказа се, че граф дьо Горд е ходил в оранжерията, за да изпълни желанието на своята мила Жана. Постъпката му, толкова ужасна наглед, всъщност не доказваше нищо…