Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (41)

XXXVIII

Половин час след заминаването на Раул дьо Горд маркизът, Лазарин и Рене се събраха за обед в огромната трапезария, която свободно би могла да побере петдесетина сътрапезници. Тя бе украсена с розов и бял мрамор, със стенописи, изобразяващи библейски сюжети, а също и с високи статуи с кошници хлябове, плодове, дивеч и риба в ръцете.

— Трябва да ви съобщя — подхвана маркизът, — мили мои дами, че тази сутрин ме посети самият граф дьо Горд.

— Как, вие сте се срещнали с него, без да го доведете при нас! Протестирам!

— Твърде ранният час не ми даде тази възможност — възрази Робер, — но нищо не сте изгубили.

— Той ще дойде ли отново?

— Днес, в три следобед, специално за да ви бъде представен.

— Значи дори така ще е по-добре, напразно ви се разсърдих… Говорихте ли с него? Узнахте ли нещо повече за графа и за Жулиет?

Маркиз дьо ла Тур дю Роа повтори разказа на графа, описа и тежкото му състояние, близко до пълното отчаяние. Рене слушаше с огромен интерес, очите й бяха добили някакъв странен израз.

— Графът е дълбоко покрусен — завърши Робер — и смята, че животът му е приключен. Мисля обаче, че греши: той е още толкова млад… Бъдещето на един млад мъж е твърде продължително и може да му предложи какви ли не изненади.

— Колко драматично! — възкликна Лазарин. — А аз толкова наивно си въобразявах, че подобни истории стават само в романите.

Рене не каза нищо, само сведе глава и си помисли: „Може пък този благородник да е моят шанс… Никой на този свят не би могъл да предвиди брака на Лазарин; току-виж е изгряла и моята звезда…“

Наскоро след обеда маркизата нареди да й приготвят една от гондолите.

— Ще отида до площад „Сан Марко“ — каза тя, — там си харесах едно колие, искам да го купя. Ще дойдеш ли с мен, Рене?

Младата девойка отказа и двамата с маркиза преминаха в гостната.

— Обзалагам се, че в тази минута мислите за съдбата на Раул дьо Горд — промълви усмихнат Робер.

— Да, но по-скоро мисля за тази жена, която е била толкова силно обичана и сега е тъй горчиво оплаквана — за Жулиет дьо Брен. Познавахте ли я?

— Да, но слабо; по-скоро мога да кажа, че съм я виждал няколко пъти.

— Заслужаваше ли тя тези чувства?

— Не бих се решил да отговоря със сигурност… Баронесата постъпи нередно, но мъчителните й страдания според мен изкупиха вината й.

— Не ме разбрахте — нетърпеливо го прекъсна Рене, — нравствената страна на въпроса не ме интересува. Исках да ви попитам дали Жулиет дьо Брен бе красива.

— Да, тя безспорно бе хубавица. Висока, мургава, с нежно матово лице. На ръст бе колкото вас и също толкова стройна и грациозна — усмихнат погледна балдъзата си маркизът. — Ахатовите й очи подчертаваха нежната свежест на кожата й.

— О, колко мил зет сте! — засмяна възкликна Рене. — Вие ме заблуждавате. Баронесата е била много по-хубава от мен, щом е била толкова горещо обичана, а, нали виждате, за мен никой дори не помисля.

— Не бързайте, моя мила, още не сте срещнали тогова, който ще ви обикне. Толкова сте млада още!

Рене само направи нетърпелив жест и не отговори нищо; след миг обаче отново попита:

— Ясно ми е вече, че баронесата е била красавица; но беше ли умът й също толкова извисен, каквато е била хубостта й?

— Едва ли — отвърна Робер. — Беше приятна жена, но не бих казал, че имаше бляскав ум… В това отношение вие значително я надминавате.

— Колко комплименти наведнъж, мили зетко! Не смея да ви питам повече, за да не излезе, че си изпросвам още.

Рене отново седна пред стария роял, като засвири валса, звучал на снощния бал.

В три без четвърт маркиз дьо ла Тур дю Роа седеше сам в малката гостна и четеше новите френски вестници, пристигнали през този ден. Маркизата се бе върнала със своята покупка и сега в стаята си довършваше един от малко ексцентричните си тоалети, които толкова й отиваха.

Влезе Рене.

Както никога тя се бе облякла цялата в черно. Правата гладка рокля обрисуваше съвършената й стройна фигура. Светъл костенурков гребен едва удържаше лъскавата й черна коса; небрежната й, свободна прическа й придаваше нещо чисто, нежно, изпълващо с непреодолим чар цялата й външност. Бе се променил и изразът на лицето й: от горд, високомерен сега бе станал кротък и меланхоличен, очите й гледаха замислено и малко тъжно.

Робер остави вестника и се взря в младата девойка.

— Рене — каза той, — какво се е променило във вас?

— Нищо, доколкото имам представа — недоумяващо вдигна рамене девойката.

Часовникът удари три, като ехо повториха тези удари и кулите на Венеция. Вратата се разтвори и лакеят извести:

— Негово сиятелство граф дьо Горд.

Робер стана да посрещне очаквания гост и му стисна ръката. Докато отговаряше на приятелския поздрав, Раул неволно устреми поглед към младото създание, застанало пред отворения прозорец. Побиха го тревожни тръпки, вълнение стегна гърлото му. Приликата на Рене с баронеса дьо Брен бе действителност. Разбира се, чертите на лицата им се различаваха, но изящният силует на Рене твърде точно напомняше за грациозната фигура на Жулиет. Раул пребледня, обзе го мъчителна тревога. Забравил за светските приличия, той протегна ръка напред и попита:

— Маркиза дьо ла Тур дю Роа, нали?

— Не — отвърна учуден Робер, — маркизата не е слязла още. Рене, разрешете да ви представя моя приятел граф дьо Горд… Уважаеми графе, пред вас е госпожица Рене Льору, сестрата на моята съпруга.

Докато траеше взаимното представяне, графът успя да се овладее.

— Извинете ме, госпожице! Сигурно съм ви се сторил странен, но вашата красота, а най-вече изненадващата прилика ярко и болезнено ми напомни за една дама, твърде близка на сърцето ми и отнета ми от смъртта. При вида на милия призрак се смутих и не знаех как да постъпя. Още веднъж моля да ме извините.

— Няма за какво да ми се извинявате — отвърна Рене с тих, мелодичен глас. — Моят зет ми разказа за сърдечната ви драма… Никой не може да облекчи страдания като вашите. Може само да присъедини сълзите си към вашите сълзи…

— О, колко сте добра, госпожице! — възкликна младежът. — Вашите думи са балсам за печалното ми сърце!

Раул дьо Горд нежно хвана малката ръка на Рене и усети неволния й трепет…