Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (77)

XXVII

— Мила Жана — рече Рене, като отново я целуна, — напълно разбирам твоя ужас, но не бива да се тревожиш. Нощните халюцинации не могат да бъдат нито поличби, нито да дадат някакви указания за бъдещето.

Графинята печално поклати глава.

— Никак не съм сигурна — промълви тя. — Може да съм станала суеверна, но ми се струва, че Провидението иска да ме предупреди за нещо, за някаква надвиснала над мен опасност.

— Не, това са празни работи. Всички видения, призраци, тревоги се обясняват с треската ти.

— Сигурно си права… И все пак тези халюцинации вече не ми излизат от ума. Не мога да повярвам, че нямат някакво пророческо значение.

Женевиев внимателно слушаше разговора на сестрите, но аргументите на Рене никак не я убеждаваха. Тя си мислеше: „Госпожица Рене не вярва в сънища, но те често са се сбъдвали! Освен това съм сигурна, че наистина над милата ми господарка е надвиснала опасност. Откъде обаче идва тя? Непременно трябва да узная…“

Клетата Жана се измори от продължителния разговор, отпусна глава на възглавницата и дълбоко заспа.

Този ден силите съвсем я оставиха. Не можеше вече да се удържа на краката си и се наложи да предупредят граф Раул. Той веднага дойде и остана изумен, когато видя лицето на Жана, съсипано от изтощение и страдания. Като превъзмогна страха си, младият мъж заразпитва Жана, Рене и Женевиев, така узна за всички подробности на нощните й терзания. Женевиев най-вече не скри нищо.

— Мила сестро — обърна се Раул към Рене, — моля да ме оставите насаме с Жана. Искам да поговоря с нея.

Рене излезе, Женевиев също я последва.

— Нима искаш да ми причиниш страдания, моя Жана? — обърна се графът към съпругата си.

— Опазил ме Бог! — възкликна уплашена младата жена.

— Позволи ми тогава да се погрижа за твоето здраве и да повикам доктор.

— Ако е необходимо, за да се успокоите, съгласна съм — отвърна графинята. — Повикайте доктор, но при едно условие.

— Какво е то?

— Че този доктор ще бъде Максим Жиро.

— Забравяш, мила приятелко, че той отказа да стане наш домашен лекар.

— Да, но нали тогава ви казал: повикайте ме, ако е необходимо! Сигурно ви е неприятно и самолюбието ви е засегнато, но правете тази жертва заради мен! Моля ви, Раул!…

Графът вече бе скочил.

— Отивам веднага — каза само той. Сетне повика Женевиев, целуна Жана и излезе. Рене бе застанала на стълбището към замъка, при това уж случайно.

— Къде отивате, братко? — попита тя.

— За доктор.

— В Орлеан ли?

— Не, в Рансей. При доктор Жиро.

Графът нареди да му приготвят веднага кабриолета и след по-малко от час потъналите в пот коне спряха пред къщата на доктор Жиро.

Лекарят видя кой бе пристигнал и излезе да го посрещне.

— Случило ли се е нещо, господин графе? Да не е болна графинята?

— За съжаление тъкмо тя се поболя — покрусено отвърна графът, — иначе нямаше да съм тук.

— От какво е болна? Какви са симптомите? Кой я лекува?

— Не зная от какво е болна; тя не желае да викаме друг лекар освен вас.

Максим побърза да влезе в къщи, за да вземе лекарската си чанта, целуна бързо майка си и седна в кабриолета на графа.

Из целия път двамата мъже размениха само няколко думи, и то във връзка с болестта на графинята. Рене чу шума на колата. Сетне впи дълъг и проницателен поглед в Жиро. „Този наивник не е опасен за мен“ — си рече девойката.

— Къде е Жана? — попита Раул.

— В гостната — отговори Рене.

— В гостната ли? — учуди се Раул. — Дали е бивало да се движи? Да вървим по-бързо, докторе!