Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (56)

VI

След кратката си разходка из близките алеи на парка Лазарин се прибра в замъка и повече не излезе.

Дошлият към четири часа Марсел я чака дълго, скрит в храстите около дървената къщичка, но този ден не можа да я дочака.

На другия ден, след дванайсет по обед, Марсел помоли съдържателя на страноприемницата да му намери едно момче, което да му носи платната и статива. Беше решил да започне рисуването, за да не събужда подозрения със странните си разходки из околността. Двамата с момчето се запътиха към гората, наблизо до парка на замъка.

Младият поручик заръча на момчето сега да си върви и да се върне след четири следобед. Останал сам, се залови да рисува някакво дърво. Трябваше да го покаже довечера в страноприемницата, за да убеди окончателно Ришар, че наистина е художник.

Работи така до към два, сетне нетърпеливо се прехвърли по клоните на огромните дървета през стената. Алеята бе празна. „Дали пък вече не е в къщичката?“ — се попита младежът и като се промъкваше предпазливо зад дебелите дървета, стигна до полянката с хижата и липите около нея. Един от големите прозорци се намираше на десетина крачки; без много да му мисли, Марсел се завтече към него, притисна се до стената и предпазливо надникна вътре.

Маркизата бе в стаята.

Видя я в профил, отново беше с черния се пенюар, бледа, изумително красива с гъстата си, къдрава червена коса.

Лазарин седеше, излегната в голямото кресло, на коленете й се виждаше разтворена книга, но тя не четеше.

Големите й очи замислено бяха се вперили в една точка, без да виждат нищо. Лазарин мислеше за ужасната скука, която я бе налегнала от началото на самотата й в този замък, затворен за всички в името на благоприличието.

Струваше й се, че придобиването на богатството чрез седем месеца подобен отшелнически живот е твърде скъпо платено, и с нетърпение броеше дните, часовете, оставащи до раждането на детето.

Бъдещето след това не й се струваше толкова мъчително — щеше да бъде истински свободна, притежателка на милиони, маркиза, щастлива жена, която смайва цял Париж с разкошния си дом и с красотата си.

„Напред! — си рече по едно време Марсел. — Трябва най-сетне да се реша!“ Той се дръпна от прозореца и се запъти към полуотворената врата на хижата.

Маркизата дочу някакъв странен шум. Тя вдигна очи и видя пред себе си човека, за когото се мъчеше да не мисли и смяташе, че вече е прогонила образа му от паметта си. Трепна, но бързо овладя обзелия я ужас; сетне попита високомерно:

— Кой сте вие, господине? Как посмяхте да влезете в моя парк и дори да се явите пред мен?

Марсел й отговори с въпрос:

— Не ме ли познахте, маркизо?

Маркизата скочи бързо от креслото и застана зад него, сякаш за да намери защита.

— Простете, господине, не ви познавам, при това много се страхувам от луди. Не бихте ли ми казали кой сте?

— Нима ме смятате за луд? — попита неканеният гост.

— Не мога да бъда сигурна какъв сте… Не идвайте насам, господине! Иначе ще повикам слугите си — те са наблизо, и ще ви изведат набързо оттук.

— Маркизо — властно произнесе Марсел, — забранявам ви да викате слугите си. Няма да ги пратите срещу човек, който знае вашите планове и с една своя дума може да ги разруши. Вие не ще посмеете да изпъдите бащата на своето дете!

При последните думи гласът на Марсел неволно се извиси и може би се чу вън от къщичката.

Лазарин чувствуваше, че поетата роля не ще й помогне.

— По-тихо! За Бога… Не викайте така…

Плашеше я само възможният скандал; за бъдещето обаче бе напълно спокойна. Марсел Ложие не я интересуваше ни най-малко и беше сигурна, че ще успее рано или късно да се отърве от него, без да му даде никакви права да се разпорежда с нея. Като вдигна големите си развълнувани очи към Марсел, маркизата пророни:

— Виновна съм пред вас, приятелю, сега съжалявам за това… Простете ми.

Марсел сграбчи ръката й, пребледня и само рече:

— Не съм вече луд, нали? И вие вече ме познахте?