Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (106)

XXII

— Драги господине — произнесе Марсел студено, — бих искал да започнем разговора с фактите; три пъти вие ме блъснахте толкова предизвикателно, че бих сметнал това за умишлено оскърбление, ако бяхме познати. Първите два пъти не ви казах нищо, защото според мен е глупаво човек да си рискува живота заради явно неволно неумение. Третия път ви направих бележка — и имах право.

— Не мога да се съглася с вас — припряно изрече Хектор.

— Добре… Ако бяхте се държали по-възпитано, ако не бяхте вдигнали ръка срещу мен — не ме ударихте, само защото ви спрях, посегателството е равносилно на смъртна обида за всеки офицер — щяхме може би да се разберем през антракта. Сега обаче споразумението е изключено.

— Нима ви приличам на човек, който настоява да се помири с вас? — горделиво заяви Хектор.

Марсел се поклони.

— Ето моята визитна картичка, господине.

— Ето ви и моята — отвърна принцът.

— Надявам се, няма да отречете, че аз бях оскърбеният? — попита доскорошният хусар.

— Бих могъл да оспоря, защото вашата груба забележка ме предизвика да вдигна ръка, но нямам претенции… Ако желаете, вие изберете оръжието, на мен ми е все едно.

На другия ден секундантите на принца виконт дьо Куси и барон Куро още преди обед бяха на улица „Амстердам“. Споразумяха се лесно за деня и часа на дуела, както и за мястото — поляната на Вил д’Авре, на другия ден в девет сутринта.

Марсел Ложие избра шпагата за оръжие на дуела. Уговориха се всеки да се яви с две свои шпаги и да хвърлят жребий кои да използуват.

Хектор, който малко по-късно се срещна със секундантите си, беше във възторг.

В три следобед се яви на улица „Мурильо“. В салона на маркизата бе доста оживено; Хектор само кимна утвърдително при въпросителния поглед на Лазарин. Разговорът им бе невъзможен, около Лазарин постоянно имаше хора, затова Хектор се повъртя безцелно из салона и си отиде. „Май има някакъв резултат — си рече Лазарин, — но от кого да узная подробности?!“

Същата вечер към шест Жул Льору, запътил се към ресторанта, срещна Марсел Ложие, който крачеше бавно по булеварда с ръце на гърба. Младият офицер бе предизвикал симпатии у Льору и той с удоволствие се спря да размени няколко думи с него.

— Къде се изгубихте, драги приятелю? — хвана го той под ръка. — Не бяхте ли в Париж?

— Не съм пътувал никъде — отвърна разсеяно Марсел, — но повече си седя в къщи.

— Не бива да пренебрегвате приятелите си! Обаждайте ми се… Нещо ново около вас?

— Нищо освен неприятности.

— Неприятности ли? За какво се отнася?

— Ще участвам в дуел без всякаква причина… тоест без сериозна причина. Само заради някакво си настъпване в театъра; направих забележка на минаващия младеж, а той вдигна скандал.

— Много неприятно! Но кой е вашият противник? Кажете ми, моля; всичко, което ви засяга, живо ме интересува.

— Принц дьо Кастел Виван.

Жул Льору трепна. „Бегур! — рече си той. — Не е възможно да се лъжа! Сигурно Лазарин е забъркана в историята, без този младеж дори да подозира…“

— Познавате ли принца? — попита доскорошният офицер, който забеляза реакцията му.

— Виждал съм го, запознавали са ни — нищо повече. Разкажете ми цялото произшествие, ако обичате.

След десетина минути Жул Льору стисна ръка на Марсел, пожела му успех и вместо да продължи към кафене „Англетер“, накъдето се бе запътил, спря един файтон и се отправи за улица „Мурильо“.