Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (128)

XVII

Разтреперан от вълнение, Марсел се надигна от тревата, сетне понечи да се завтече срещу й. Лазарин го възпря с жест.

Маркизата се приближаваше бавно към него с черна строга рокля. На главата си бе сложила дантелен испански шал, нещо като андалуска мантия, и той придаваше неповторима оригиналност на бледото й лице. По раменете й се беше пръснала къдравата й буйна коса със златисточервените отблясъци.

На Марсел тя му се стори небивало прекрасна.

От време на време Лазарин поглеждаше назад, уж да освобождава дългата си рокля от околните клончета, но всъщност се оглеждаше дали някой не ги наблюдава. Най-сетне тя наближи Марсел, като в движение проговори:

— Продължете да рисувате или поне се преструвайте, че работите… Така ще разговаряме, та ако някой случайно ни е забелязал, което не е много за вярване, ще си помисли, че просто съм проявила любопитство, и така няма да се компрометирам.

— Ще ви послушам, разбира се — отвърна някогашният поручик. — Но, мила Лазарин, в Париж се държахте толкова свободно, а тук, в някакво си село, се страхувате от компрометиране!

— Трябва ли да ви обяснявам огромната разлика! — нервно отвърна маркизата. — В провинцията всичко се забелязва, всичко се коментира нашироко и предизвиква почуда, докато в Париж човек е анонимен сред огромната тълпа.

— Маркиза дьо ла Тур дю Роа навсякъде привлича вниманието — възрази Марсел. — Нали не сте забравили онова анонимно писмо, за което ми известихте? Значи и в Париж има кой да ви дебне и наблюдава.

— Моля ви, нима сте дошъл, за да спорите с мен? — нетърпеливо го прекъсна Лазарин.

— Естествено не! — разпалено отвърна младежът. — Пристигнах при вас, за да ви кажа колко много ви обичам и с надеждата да чуя, че и вие…

— Достатъчно, уверявам ви, че нито мястото, нито времето са подходящи за такива разговори! — припряно изрече маркизата с едва скривана ирония, която направи впечатление на Марсел, но той бе свикнал с твърде изменчивите настроения на маркизата.

— Кажете тогава, скъпа, кога, къде бихме могли да продължим разговора за нашите чувства, прекъснат толкова отдавна — примирително промълви младежът.

Лазарин бе застанала зад Марсел, който бе вперил очи в платното на статива, и затова младата жена можеше да даде воля на истинските си чувства. Тя презрително изкриви лице и вдигна рамене.

— Ще му дойде времето — само рече тя. — Сега само искам още веднъж да ви смъмря заради този неуместен дуел.

— Уверявам ви, скъпа моя, че ако се бях постарал да го избягна, вие първа щяхте да ме презирате — толкова нагло се държа този млад принц.

— Значи смятате, че цялата вина е негова? Защо тогава сте хукнали да го посещавате (както узнах днес от писмото на татко)? На всичкото отгоре по такъв начин сте нарушили категоричното ми настояване да не се виждате с никого в Париж, преди да тръгнете насам.

— Чудя се как господин Льору е могъл да узнае… Просто наминах в къщата на принца да оставя визитката си — жест на внимание и състрадание; той пожела да се види с мен. Можех ли да откажа на ранен човек? Никога! При това се оказа, че този принц Кастел Виван всъщност е доста приятен…

— Значи, за да ви стане симпатичен, човек трябва да ви извика на дуел — подигравателно рече Лазарин. — Ама че логика! Та защо бе толкова закопнял за вас този младеж?

— Уверявам ви, разговорът ни беше най-общ… Не съм споменавал вашето име.

— Но да оставим това — рече след минута мълчание Лазарин. — Вие сте наясно, че не мога да ви приемам в замъка, защото старият Доминик може да ви познае, нито пък да се явя при вас в „Белия кон“ — това би се превърнало в истинска сензация.

Марсел трепна. Четката му неволно остави грамадно зелено петно в центъра на картината.

— Вашето добро име е най-важното нещо за мен! — възкликна той. — Всички пречки ще паднат — станете моя жена! Тогава клеветниците ще замлъкнат веднъж завинаги…

Ако Марсел би могъл да види отвращението и студения гняв, изписани върху лицето на Лазарин в този миг, и най-упоритите му илюзии щяха да рухнат.

— Направо сте развили мания за женитба! — рече с пресилен смях маркизата. — Не е време сега да говорим за подобни неща. Но има друго средство да си помогнем. Върнете се сега в страноприемницата и повикайте някое момче, сетне го помолете да ви заведе до къщата на Брешу.

— Какво представлява тази къща?

— Много забавна постройка близо до замъка ла Тур дю Роа. Тя се дава под наем; поговорете с наследницата на Брешу и наемете къщата за три месеца. След това още довечера се преместете там. Помолете съдържателя на „Белия кон“ да ви праща в къщата закуски, обеди и вечери… А след това наминете при селския ковач и му поръчайте два ключа — единия за мен…

— Ще го използвате ли, мила?

— Глупав въпрос! Защо според вас бих ви го искала? От време на време през тъмните нощи, в потайна доба, ще идвам при вас…

— Ако изпълните обещанието си — промълви замаян от копнеж Марсел, — аз ще съм най-щастливият човек на света!

— Побързайте тогава!

— Още утре ще имате ключа, ненагледна Лазарин!