Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (47)

XLIV

Жул Льору се бе излегнал на мекото диванче пред камината си, пушеше дълга лула и ужасно скучаеше, когато слугата неочаквано му съобщи, че е пристигнал маркиз дьо ла Тур дю Роа. Льору побърза да слезе в гостната.

— Сам ли сте, скъпи маркизе? — попита той. — Надявам се, Лазарин е здрава?

— Бъдете спокоен — отговори Робер, — напълно е здрава и ви изпраща хиляди поздрави. Виждате ме сам, защото дойдох при вас в ролята на посланик.

— На коя държава? — засмян попита Льору.

— На нашия съсед и приятел Раул дьо Горд.

— Чудесно! — потри ръце Льору. — Няма нужда да ми разкривате картите си, зная ги предварително. Ясно ми е, че сте дошли от негово име да ни направите предложение. Ей сега ще повикам Рене, тя ще има удоволствието да ви отговори лично и много ще се изненадам, ако отговорът й не е „да“.

С тези думи Жул Льору се запъти към вратата. Маркизът го спря с думите:

— Не викайте Рене!… Заблуждавате се!

— Така ли! — възкликна изумен някогашният банкер. — За какво се отнася идването ви тогава?

— За омъжването на Жана, а не на Рене.

Тъстът на маркиза се вцепени. Сякаш останал без сили, се отпусна неволно в креслото.

— Честна дума, маркизе — възкликна той, — изумен съм! Толкова дълбоко бях убеден в любовта на графа към Рене и тя толкова вярваше в тази любов! Така да се провали всичко! Графът иска да направи Жана своя съпруга! Направо смешно!

— Но Жана вече е на седемнайсет години — подхвана маркизът.

— Вярно е, но по-скоро й прилича да играе с кукли… Разбира се, ще ви дам съгласието си, макар че по-скоро бих искал да омъжа Рене, която отдавна мечтае за сватба и чийто непокорен характер понякога ми създава доста грижи… докато Жана ни най-малко не ме притеснява. Тя е истинско съкровище! Боже мой, хиляди пъти бих предпочел да оставя Жана в къщи, но никой не ме пита, изборът не е мой. Кажете на графа, че съм съгласен. Но в никакъв случай не приемам аз да кажа на Рене.

— Аз ще сторя това, което ви изглежда тягостно — рече маркизът, — но все пак въпросът се отнася повече до Жана. Нали не искате насила да омъжите горкото момиче; по-добре ще е да предупредим Жана и да я попитаме дали е съгласна.

Жул Льору се съгласи и излезе да потърси Жана. За негово учудване тя беше в замъка.

Младата девойка влезе в гостната след две-три минути, както винаги облечена със скромна рокля, заради което Рене вечно й се подиграваше.

— Мили зетко — каза тя, като целуна маркиза, — много се радвам да ви видя. Но защо Лазарин не е с вас?

— Драга Жана — отвърна Робер, — днес Лазарин има гост; неотложна работа обаче ме доведе тук — трябва да говоря с вашия баща и с вас.

— Имате важен разговор с мен ли? — учудено попита момичето. — Сигурно се шегувате.

— Ни най-малко! Ей сега ще ви докажа това; но преди всичко ми отговорете: какво мислите за брака?

— Не мисля нищо. Някога, по-късно, ако някой поиска ръката ми от татко, сигурно ще се замисля.

— Значи е настъпило времето да се замислите. Има един човек, който мечтае да ви види своя съпруга и иска ръката ви.

Жана поруменя и сведе очи, но сетне бързо ги вдигна и се засмя.

— Сигурно ви изглеждам много наивна, понеже взех думите ви за съвсем сериозни.

— Никак не се шегувам, мила Жана — отново подчерта маркизът. — Един младеж, когото аз и баща ви уважаваме много, изпитва най-нежни чувства към вас още от първия миг на срещата ви. Този младеж смята, и аз подкрепям напълно мнението му, че щастието му ще бъде сигурно само ако приемете да споделите неговия живот. Тъй като съм сигурен, че той ще бъде прекрасен съпруг, се съгласих да стана негов ходатай пред вас и вашия баща.

Жана погледна плахо маркиза.

— Какво каза татко? — попита тя.

— Съгласен е, стига вие да не се възпротивите. Значи всичко зависи от вас. Само от вас.

— Кой е този… младеж? Как е името му?

— Раул дьо Горд.

Бузите на девойката ярко поруменяха, тя се усмихна.

— Нима е истина? Нима граф дьо Горд иска да се ожени за мен?

— Това е неговото искрено и съкровено желание, скъпа моя Жана. Съгласни ли сте да станете негова съпруга?

— Ще го огорчи ли моят отказ?

— Дълбоко ще го натъжи.

— Никак не искам да го огорча; съгласна съм.

Жана помисли малко и добави:

— Господин Раул изглежда много добър… Господин Раул освен това ми харесва и ми се струва, че винаги ще се разбираме.

Съгласието на девойката и на баща й бе получено, маркизът искаше още веднага да съобщи и на Рене, без да отлага този деликатен въпрос за по-нататък. Жул Льору изпрати да повикат Рене.

Докато слизаше по стълбището, Рене отново възвърна надеждите си; когато обаче погледна маркиза, разбра, че всичко е свършено. Лицето му изглеждаше строго и дори малко печално.

— Мила моя — обърна се дьо ла Тур дю Роа към Рене, — докато бяхме във Венеция, ми се стори, че гледате на граф дьо Горд като на свой годеник. Наистина никога една графска корона не би изглеждала толкова добре, както върху вашата красива главица… стига графът да беше пожелал това.

— Сигурен ли сте, че няма да пожелае? — попита дръзко Рене.

— Той толкова е далеч от тази мисъл, че предложи ръката и сърцето си на друга, скоро ще отпразнуваме и тяхната сватба.

Рене пребледня, ръцете й се разтрепереха. Обаче все пак успя да овладее яда си.

— О, значи скоро щял да се жени… Негова си работа! Той е свободен човек. Богатството и титлата му ме примамиха, но никога не съм го обичала. Наистина самолюбието ми е засегнато, но сърцето ми е напълно спокойно. Говорете всичко докрай, без да се колебаете — за коя ще се жени?

— За Жана — отговори маркизът. Рене трепна като ухапана от змия.

— За Жана ли? — повтори тя. — За коя Жана?

— За вашата сестра.

— Раул щял да се жени за Жана… Честито и на двамата… Желая им щастие и радости. Благодаря, че ми съобщихте. Всички са крили от мен. Колко странно! Ще вечеряте ли с нас, драги маркизе?

— Не, ще се връщам, защото граф дьо Горд ме чака.

— Тогава побързайте… Не карайте влюбения си приятел да се измъчва напразно. Още веднъж ви благодаря, драги маркизе, довиждане. Целунете Лазарин от мен.

Рене, бледа като смъртта, едва престъпваща, тръгна нагоре по стълбището и се затвори в стаята си. Там на воля се отдаде на лудешкия си гняв, заблъска глава в стената, разкъса дрехите си. Яростно упрекна Раул заради измяната; след малко обаче хладно си даде сметка, че младият мъж не беше й обещавал нищо.

Тогава лудешката й омраза се насочи срещу Жана. „Търпение, Жана, търпение! Който умее да чака, постига всичко! Ти ми отне щастието, но то отново ще бъде мое!“

Шест седмици по-късно в черквицата на село Вертфейл граф Раул дьо Горд се ожени за Жана Льору.

Рене на сватбата се усмихваше с пламтящо от яд сърце.

В един тъмен ъгъл на черквата Максим Жиро бършеше сълзите си.