Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (118)

VII

Сред обширната библиотека имаше голяма маса от абаносово дърво, отрупана с атласи, албуми и различни книги. Сред тях Женевиев посочи купчинката томове по ботаника, сред които имаше и атласи с цветни илюстрации.

Женевиев бе запомнила книгата, в която бе намерила изображението на тропическата млечка. Тя веднага я взе в ръце, разтвори я и бързо откри търсеното растение.

— Погледнете, докторе, не е ли същото? А ето, по-нататък видях и други, които се срещат в нашата оранжерия.

Максим грабна припряно книгата — да, пред него беше същото растение — абисинска млечка. Нямаше съмнение в това. А ето и други — на следващите страници позна от рисунките някои представители от вида Ефорбия, Панданус. Тези растения, както и млечката, бяха от най-силните познати растителни отрови. Максим остана като гръмнат, загледан в пъстрите изображения. След миг се овладя и зачете текста под рисунките. В него освен другите подробности за растенията се посочваха и противоотровите, които местните жители използвали против въздействието на техния сок.

Той отпусна ръката си с книгата. Загледа се безмълвен в Женевиев. След малко се обади:

— Скъпа госпожо — промълви съвсем тихо той, — сигурна ли сте, че тези книги са се появили тук след женитбата на графа?

— Да — отвърна камериерката, — помня, че преди няколко месеца графът изпрати кола да ги докара от Орлеан. Имаше цял сандък с книги. Графът и един от слугите го отвориха… Доста се говори сетне за тази пратка. Дори ми се струва, че две или три седмици след това графинята се разболя.

Максим трепна. Ако беше така, убиецът не беше си губил времето!

— И все пак какво ви накара да ги разгледате?

— Обикновеното любопитство. Сетне обаче познах някои от растенията; неволно си припомних, че бях виждала нарези по стъблата им… При нас, в провинцията, се случва със зла умисъл да се използуват отровите на някои растения като татула например… Спомних си заболяването на графинята, което никой лекар не може ясно да определи, и си помислих, че може би…

Женевиев замлъкна. И двамата потънаха в тежко мълчание. Пръв заговори докторът:

— Вярвате ли ми, Женевиев?

— Напълно, господин докторе! Нали виждате, че именно с вас споделих своите опасения!

— Ще ме слушате ли безпрекословно? Това е крайно необходимо! Двамата с вас трябва да запазим в пълна тайна своите съмнения. Вие трябва да се държите така, все едно че нищо не се е случило, че в нищо не сме се усъмнили. Нали само аз и вие имаме достъп до приготвените лекарства?

— Не съм сигурна, господин Жиро, защото лекарството стои в будоара между двете спални — на графинята и на госпожица Рене. Виждала съм и графът да влиза там, а може би и някои от слугите…

— Оттук нататък графинята ще взема лекарството само след като аз го опитам, но ще се стремим да вършим това незабелязано. Никой друг не бива да й дава лекарство освен мен и вас!

— Дори и графът, и госпожица Рене ли?

— Да. И за тях се отнася.

— Значи няма да им кажете за нашите съмнения?

— Засега — не. Тайната не бива да стигне до никого и да не се вдига шум, за да бъде спокоен убиецът.

— Прав сте, напълно ви разбирам и ще ви слушам за всичко! А сега, когато знаете вече причината, ще излекувате ли милата госпожа Жана? — Женевиев впери умолителен и тревожен поглед в доктора.

— Знам ли, Женевиев! Дано само не е станало късно… Ще сторя всичко, каквото е в човешките сили, и дано Бог ни помага!

Максим се раздели с Женевиев, като отново я предупреди да се държи както винаги и да пази абсолютно мълчание. След това отиде в стаята си.